Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
— Не, разбира се, че не, Пар! Гледаш на това като на възможност да задоволиш болното си любопитство по въпроса за магията? Предупредих те и по-рано, че магията не е дар, както ти се вижда на теб, а проклятие. Защо настояваш да я видиш в друг образ?
— Представи си, че сянката е казала истината — гласът на Кол беше тих и стабилен и веднага отвлече вниманието на Уокър от Пар.
— Тези мошеници не говорят истината! А и кога са я говорили? Казват ни по нещичко, но никога всичко! Използват ни! Винаги са ни използвали!
— Но не и необмислено, без да вземат предвид какво трябва да се прави — това разказват приказките — кол запази тона си. — Не защитавам мнението, че трябва да направим точно, каквото каза сянката, Уокър. Казвам само, че е необосновано изведнъж да загърбим въпроса.
— Това нещичко, за което говориш, винаги е било истина — добави Пар към изненадващите думи на подкрепа от страна на Кол. — Аланон никога не е казвал цялата истина от началото. Винаги си е запазвах по нещо.
Уокър ги погледна сякаш бяха деца и поклати глава:
— Половината истина може да бъде толкова объркваща, колкото и лъжата. — каза той тихо. Самообладанието заменяше гнева му. — Длъжни сте да знаете това.
— Чичо — каза Пар и достойнството в гласа му изненада дори него. — Все още не съм го приел.
Уокър го изгледа дълго:
— Не си ли? — меко попита той След това се обърна, взе одеялата и екипировката си и започна да ги опакова. — Тогава ще ти кажа по друг начин: ако всичко, което ни каза сянката е вярно, нищо не бихме могли да променим. За себе си реших — няма да се опитвам да върна Паранор и Друидите на Четирите земи. Не мога да се сетя за нещо, което бих искал по-малко. Времето на Друидите и Паранор е видяло толкова лудост, колкото нашето време не би понесло. Да върна онези старци, които си играят с магията и с живота на хората като с играчки ли? — Изправи се и се обърна към тях, а бледото му лице бе твърдо като гранит. — По-скоро бих отрязал ръката си, отколкото да видя завръщането на Друидите.
Другите се спогледаха смаяни, докато той се обърна и продължи да приготвя нещата си.
— Просто ще се скриеш в долината ли? — върна му атаката Пар, самият вече ядосан.
Уокър не го погледна.
— Наречи го както искаш.
— Какво ще стане, ако сянката е казала истината, Уокър? Какво ще стане, ако всичко, което е видяла, ще се случи и Призраците стигнат дори до Каменното сърце? Какво ще правиш тогава?
— Каквото трябва.
— С твоята магия? — гневно каза Пар. — Тази, на която те е научил Коглайн?
Бледото лице на чичо му се вдигна рязко.
— Как научи за това?
Пар поклати глава решително.
— Каква е разликата между твоята магия и тази на Друидите, Уокър? Не е ли една и съща?
Усмивката на другия беше недружелюбна и зла:
— Понякога, Пар, си глупак — каза той и се обърна.
Когато миг по-късно се изправи, беше ледено спокоен.
— Аз свърших своето. Дойдох, защото ме призоваха, и чух това което ми трябваше. Нямам повече задължения. Трябва и вие да решите какво ще правите. Що се отнася до мен — аз привърших с тази работа.
Той мина между тях към мястото, където бяха конете. Завърза багажа, яхна коня си и замина. Не се обърна нито веднъж.
Останалите членове на малката групичка го наблюдаваха мълчаливо. Това беше доста прибързано решение — помисли си Пар и се зачуди защо.
Когато чичо му се изгуби, той погледна към Рен.
— А ти?
Момичето бавно поклати глава:
— Нямам предчувствията и предразсъдъците на Уокър Бо, но споделям съмненията му. — Тя отиде до купчина камъни и седна.
— Мислиш ли, че сянката каза истината? — продължи Пар.
Рен повдигна рамене:
— Все още се опитвам да разбера дали сянката беше на този, за когото се представяше, Пар. Почувствах, че е истина, усетих го в сърцето си, но все пак… Не знам за Аланон нищо, освен приказките, а и тях не си спомням добре. Ти какво мислиш?
Пар не се поколеба:
— Аланон беше.
— А мислиш ли, че каза истината?
Пар усети, че другите се раздвижиха и се приближиха към тях тихо и внимателно.
— Мисля, че има причина да му вярвам. — Той разкри мислите си така, както го бяха споходили по пътя към лагера. Учуди се колко убедително звучат. Вече не се луташе — започна да се ориентира сам в аргументите. — Не съм го обмислил толкова добре, колкото ми се иска — завърши той. — Но каква причина може да има сянката да ни доведе до тук и да ни каже нещо, което не е истина? Защо би ни излъгал? Уокър като че ли е убеден, че във всичко това има тъмна игра, но аз не мога да я открия, нито пък разбирам за какво би послужила. Освен това — добави той след малко — Уокър е уплашен от Друидите, магията и какво ли не още. Той крие нещо от нас. Усещам го. Той играе играта, в която обвинява Аланон.