Мосад (По пътя на измамата)
- Автор: Островский Виктор, Хой Клэр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Киров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мосад (По пътя на измамата)». Краткое содержание книги:
Още по-кратко: „Ние сме най-добрите“…
Почти няма световна сензация, в която те да не са набъркани.
От перфектни екзекуции до невероятни „ужилвания“ за милиони.
И всичко това само с 1200 души щат, включително секретарките и чистачките.
Най-тежкото проклятие в „Мосад“: „Дано прочета за теб във вестника!“
Е, Виктор Островски, бившият катса (оперативен офицер) го направи.
И потресе читателите в целия свят.
Естествено „Мосад“ следеше мероприятието. И естествено палестинците подозираха това. Разнесе се слух, че висшестоящите представители на ООП възнамеряват да отпътуват рано сутринта и през югоизточния бряг на Кипър да кацнат в Дамаск. „Мосад“ разполагаше с двама агенти, които не се познаваха — нещо съвсем обичайно. Те чакаха на телефона. Единият наблюдаваше летището. Щом видеше, че хората се качват на самолета и излитат, той трябваше да съобщи на другия, който да телефонира в моя хотел. От мен се очакваше само да включа предавателя.
Бях пристигнал в Кипър под името Джейсън Бъртън. До острова ме докара израелски брегови катер, а в пристанището влязох с частна яхта. Паспортът ми обаче носеше печата на митницата на аерогарата.
Беше студено и ветровито и наоколо не се мяркаха много туристи. Обаче в моя хотел бяха отседнали група палестинци. Щом приключих с първата си задача, ми оставаше само да изчакам телефонното обаждане. Нямах какво толкова да правя. Можех да излизам от стаята си, но не и от хотела, затова просто помолих на рецепцията да ми предадат съобщенията, където и да се намирам в хотела.
Беше вечерта на 3 февруари 1986, когато забелязах човека във фоайето. Беше облечен много добре, носеше очила със златни рамки и три масивни пръстена на дясната си ръка. Имаше козя брадичка и мустаци и изглеждаше на около 45. Черната му коса бе започнала да сивее. Носеше скъпи кожени обувки и отлично ушит вълнен костюм от най-високо качество.
Той седеше във фоайето и разглеждаше някакво арабско списание, но забелязах, че вътре е сгънал брой на „Плейбой“. Знаех, че е арабин, и усещах, че се смята за важен. Помислих си, е, по дяволите, и бездруго нямам какво да правя, и реших да го заговоря.
Пристъпих направо. Приближих се до него и казах на английски:
— Имате ли нещо против да разгледам тази в средата?
— Моля, не ви разбрах? — отвърна той на английски с ужасен акцент.
— Ами госпожицата. Момичето в средата.
Той се засмя и ми я показа. Представих се за английски бизненесмен, който е прекарал по-голямата част от живота си в Канада. Завърза се много приятен разговор и скоро решихме да обядваме заедно. Човекът бе палестинец и живееше в Аман и „също като мен“ се занимаваше с международна търговия. Обичаше да си пийва, така че след като похапнахме, отскочихме до бара, където той здравата се наля.
Междувременно изразих силното си одобрение за палестинската кауза. Дори споменах, че съм изгубил много пари с една пратка за Бейрут, която изчезнала по време на войната.
— Мръсните израелци — додадох аз.
Човекът непрекъснато разправяше за търговските сделки, които въртял в Либия, и накрая, подтикнат от алкохола и очевидната ми благонадеждност, заяви:
— Утре ще накараме израелците да ядат лайна.
— Страхотно. И как смятате да го направите?
— Научихме от сигурен източник, че Израел следи срещата с Кадафи. Ще им изиграем един номер на летището. Израелците си мислят, че всички онези големи клечки ще се качат заедно на самолета, но не е така.
С мъка запазих самообладание. Разбира се, от мен не се очакваше да се свържа с някого, но беше наложително да сторя нещо. Накрая към 1 часа след полунощ оставих „приятеля“ си и се върнах в стаята, за да телефонирам по спешност. Исках да говоря с Ицик.
— Не можете да се свържете. Зает е.
— Но аз трябва да говоря с него. Спешно е. Свържете ме тогава с шефа на „Цомет“.
— Съжалявам, и той е зает.
Вече се бях легитимирал като катса с кодовото си име, но просто невероятно, не искаха да ме свържат. Тогава позвъних в дома на Аралех Шерф, но го нямаше там. Най-сетне позвъних на един приятел от морското разузнаване и поисках да открие къде са се събрали шефовете. Бяха в една от квартирите на поделение 8200, във военновъздушната база в Галилея.
Разбира се, Ицик се обади:
— Защо ме търсиш тук?
— Слушай, цялата работа е капан. Онези няма да се качат на самолета.
— Откъде знаеш?
Обясних му, но Ицик рече:
— Прилича ми на ЛАП (психологическа война). Освен това ти не си упълномощен да влизаш в контакт.
— Това не е от твоята компетентност — отвърнах аз. Вече си крещяхме. — Защо издребняваш? Непростимо е!
— Слушай, знаем какво трябва да правим. Ти си гледай твоята работа. Освен ако не си я забравил.