Пробуждането на демона

— Петибуа!

Възрастната жена избухна в гръмогласен смях и Кат се възползва от паузата в разговора, за да помисли над думите й. Грейди от все сърце подкрепял един такъв съюз, така твърдеше майка му, но това със сигурност нямаше нищо общо с качествата на нейния ухажор, а с двойната полза, която той би извлякъл от брака й с някой благородник. Първо, една такава сватба щеше да го свърже с аристокрацията и по този начин да му осигурява покани за всички важни обществени събития, освен това, ако Кат си намереше мъж, който да се грижи за нея, „Пътят на задругата“ и немалката печалба, която той носеше, щеше да остане само за него.

Ето защо горещото одобрение на Грейди не струваше кой знае какво в очите на младата жена. Не така стояха нещата с Петибуа. Въпреки всичките мръсновати приказки, тя очевидно беше искрено развълнувана от мисълта, че дъщеря й си има ухажор и то не какъв да е, а красивият и заможен Конър Билдебург от Чесуиндското имение.

Истинският, единствено важен въпрос обаче беше какво мисли Кат за всичко това. Само че тя самата не беше сигурна, а и нямаше как да разбере, не и в този момент, когато Петибуа се заливаше от смях до нея.

— Покани ме да се разходим навън, когато си свърша работата — призна младата жена.

— На всяка цена! — закима Петибуа. — И ако му се прище да те целуне, недей да го спираш — добави тя и потупа момичето по бузата. — Тези обаче — добави тя и отново подръпна деколтето й, — те ще трябва да почакат още малко.

За пореден път Кат поаленя до корените на косата си и извърна очи, като нарочно се стараеше да не поглежда надолу. Гърдите й се бяха развили сравнително късно, едва след шестнадесетия й рожден ден и макар че според всички те още повече увеличаваха женското й очарование, тя така и не можеше да свикне с тях. В нейните очи те символизираха една друга част от нея — зряла, чувствена, сексуална, част, която момичешкият й дух още не беше готов да приеме. Съвсем доскоро Гревис се беше борил с нея, учил я бе как да се бие, ала след като забеляза, че гърдите й набъбват, беше спрял. Гърдите сякаш бяха издигнали висока стена между Кат и нейния осиновител, знак, че тя вече не беше малкото му момиченце.

Е, разбира се, в действителност Кат никога не бе била „малкото му момиченце“. Друг мъж я бе наричал така, много отдавна, в едно потънало в забрава място и време.

И сега Кат не беше готова да порасне, още не.

И все пак не можеше да пренебрегне намеците на красивия Конър Билдебург, не и ако с това би разбила сърцето на Петибуа.

Ето защо тя отиде на разходка с него и си прекара чудесно — да си говорят беше толкова лесно, колкото и просто да го гледа. Той я оставяше да води разговора накъдето поиска, като много внимаваше да не й задава прекалено лични въпроси. Тя му каза, че не е истинска дъщеря на Чиличънкови и че е била осиновена в едно далечно селце, наричано според Гревис Тревясал лъг.