Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Кити едва бе направила две бавни стъпки към антрето, когато я спря ниско, късо изсвирване. Обърна се: старата баба на Якоб седеше в стола си до печката, както обикновено, а на костеливия й скут стоеше голяма купа очистен грах. Ярките й черни очи блестяха към Кити; безбройните бръчки по лицето й се местеха, като се усмихваше. В отговор Кити се усмихна неуверено. Една съсухрена ръка се вдигна; един сбръчкан пръст се изви и я привика, два пъти. С разтуптяно сърце Кити се приближи. Никога, по време на многобройните си посещения не беше казала и две думи на бабата на Якоб; всъщност дори не я беше чувала да говори. Обхвана я абсурдна паника. Какво трябваше да каже? Тя не говореше чешки. Какво искаше старицата? Внезапно Кити се почувства като в детска приказка, едно изгубено дете, хванато в капан в кухнята на вещицата канибал. Тя…
— Това — каза бабата на Якоб с чист, отривист южен лондонски акцент — е за теб. — Тя зарови ръка някъде в джобовете на обемистите си поли. Очите й не слизаха от лицето на Кити. — Не трябва да го изпускаш от поглед… А, къде е дребосъкът? Аха — да. Ето.
Когато издигна ръката си към тази на Кити, тя бе плътно стисната и Кити почувства тежестта на предмета и неговата студенина преди още да види какъв е всъщност. Малка метална висулка, оформена като сълза. Една малка телчица на върха показваше къде може да се сложи на верижка. Кити не знаеше какво да каже.
— Благодаря — рече тя. — Това е… красиво.
Бабата на Якоб изсумтя.
— Ха. Което е по-важното, момиче, това е сребро.
— То… то трябва да е много ценно. Аз… не мисля, че трябва…
— Вземи го. И го носи. — Две жилави ръце обгърнаха ръцете на Кити, сгъвайки пръстите й над висулката. — Човек никога не знае. А сега имам да очистя стотина грахчета. Може би сто и две — по едно за всяка година, а? Така. Трябва да се съсредоточа. Хайде да те няма!
Следващите няколко дни преминаха в постоянни дебати между Кити и родителите й, но крайният резултат винаги бе един и същ — като съберяха всичките си спестявания, пак не им достигаха няколкостотин лири за глобата на съда. Продажбата на къщата, заедно с несигурността, която произтичаше от подобна стъпка, изглеждаше единственото решение.
Освен може би господин Пенифедър.
„Звъннете ми, ако се интересувате. До една седмица.“ Кити не го беше споменала на родителите си, нито на някой друг, но думите му не й излизаха от главата. Той бе обещал да й помогне и по принцип тя нямаше нищо против. Въпросът беше: защо? Не смяташе, че го прави от добро сърце.
Но родителите й щяха да изгубят къщата си, ако тя не действаше.
Т. Е. Пенифедър естествено присъстваше в телефонния указател: беше вписан като „Доставчик на художнически пособия“ в Саутуърк, заедно с номера, който беше и на визитката, която бе дал на Кити. Така че тази част от историята явно бе вярна.
Но какво искаше? Част от Кити много силно чувстваше, че не трябва да го търси; друга част не виждаше какво би загубила. Ако не платеше скоро, щяха да я арестуват и предложението на господин Пенифедър беше единствената спасителна сламка, за която можеше да се хване.
Тя обмисля доста време.
На две пресечки от дома й имаше телефонна кабина. Една сутрин тя се вмъкна в тясното, задушно място и набра номера.
Отвърна сух и задъхан глас.
— Пособия за художници. Здравейте.
— Господин Пенифедър?
— Госпожице Джоунс! Радвам се. Страхувах се, че няма да се обадите.
— Е, обадих се. Слушайте, аз… интересувам се от предложението ви, но трябва да знам какво искате преди да продължа нататък.
— Естествено, естествено. Ще ви обясня. Може ли да предложа да се срещнем?
— Не. Кажете ми сега, по телефона.
— Това няма да е разумно.
— За мен е. Няма да се излагам на риск. Не знам вие кой…
— Така е. Ще ви предложа нещо. Ако не се съгласите, няма нищо. Разговорът ни ще свърши. Ако се съгласите, ще продължим. Предложението ми е: да се срещнем в кафене „Друидите“ на „Севън дайълс“. Знаете ли го? Популярно място — винаги е пълно. Там можете да разговаряте с мен в безопасност. Ако се колебаете, предлагам ви и друго нещо. Запечатайте визитната ми картичка заедно с информация за това къде ще се срещнем в един плик. Оставете го в стаята си или го изпратете до себе си. Независимо кое от двете ще предпочетете. Ако нещо се случи с вас, полицията ще ме открие. Това може да ви успокои. И още нещо. Какъвто и да е изходът от срещата ни, накрая ще ви дам парите. До края на деня дългът ви ще е платен.
Господин Пенифедър изглеждаше изтощен от дългата си реч. Докато дишаше тежко, Кити обмисли предложението. Не се колеба дълго. Бе прекалено добро, за да устои.