През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Две!
Изтрещя и вторият изстрел на мечкоубиеца — в тясното пространство той прозвуча като залп на оръдие.
— О, Аллах! Аллах! — викаше улученият човек. — Ранен съм!
Умирам!
Месарят Чурак не беше казал абсолютно нищо. Бях чул вика му на болка, но не каза нито дума. Сега се чуваше силно скимтене.
— Оско, дотежа ли ти вече? — попитах аз.
— Вече да.
— Хайде да си починем тогава. Имаме време.
Като седнах отново на земята и другите се настаниха край мен,
Халеф каза:
— Да, сихди, това е молба, на която действително не може да се устои. Улучи ли?
— Два пъти. Чурак вероятно е мъртъв. Изглежда, куршумът е проникнал в тялото през мускулите на «славното му седалище». Но другият е само ранен.
— Кой ли може да е?
— Сигурно е тъмничарят. Ако беше някой друг, щях да го позная по гласа. Но този поначало е говорил толкова малко, че не мога да си спомня гласа му.
— Значи мислиш, че вече никой няма да посмее да седне отгоре?
— Едва ли някой от тях ще направи подобна глупост, защото би могла да му струва живота.
— А как ще отворим вратичката? Това е главното.
— Ще прострелям железните куки от капака. Няколко добри изстрела по краищата им, които са забити в дървото, ще са достатъчни. Ще сложа повече барут и те няма да издържат.
— Ах, ако стане!
— Сигурно.
— Тогава бързо изскачаме и се спускаме надолу — каза Халеф припряно.
— Охо! Не става толкова бързо. Вероятно въжето, с което изтеглиха мюбарека, е още горе. Тогава отвън бихме могли отново да го спуснем. Но има още много неща за обмисляне. Нищо чудно да ни посрещнат с куршуми веднага щом се изкачим през дупката.
— Мисля, че горе няма да има никой — каза дребният хаджия.
— Точно над нас сигурно не, но на покрива на колибата може би все пак ще има някой. Могат да стрелят по нас през дупките на плета.
— О, ще можем ли тогава изобщо да се измъкнем?
— Ще се опитаме. Аз се качвам пръв.
— Не, сихди, по-добре аз! А ако те застрелят?
— Ами теб?
— Кой държи на мен? — отвърна хаджията чистосърдечно.
— Държи, и то много! Помисли за твоята Ханех, най-милата от всички жени и момичета! А аз нямам Ханех, която да ме чака.
— Но ти и без Ханех си десет пъти по-ценен от мен с десет цветя на красотата.
— Хайде да не се караме! Главното е, че на себе си повече вярвам, отколкото на теб. Аз излизам пръв, а ти можеш да бъдеш вторият. Но ще излезеш едва като ти позволя.
Извадих зеления си тюрбан от пояса и го омотах около феса си. Халеф ме видя какво върша на светлината на фенера и попита:
— Защо правиш това? За умирачката ли се украсяваш?
— Не, ще закача тюрбана върху дулото на пушката и ще го покажа през дупката. Вероятно враговете ни ще си помислят, че някой от нас излиза, и ще стрелят по тюрбана. После няма да имат повече патрони в пушките си, защото нямат двуцевки и аз ще ги нападна с карабината «Хенри».
— Така е добре! Но се цели добре и не позволявай на никого да се измъкне!
— Можеш ли да се целиш точно в тъмното?
— Тъмно ли?
— Да! Помисли от колко време стоим вече тук. Вън вече е нощ. Внимавайте: щом изляза навън, Халеф да се изкачи до дупката. Но може да излезе едва когато му кажа.
Метнах карабината на рамо и взех пушката, чиито цеви бяха заредени с повече барут. После Омар отново ме качи на раменете си и се качи на раменете на Оско. Не биваше да бързам, за да не уморявам двамата си приятели.
— Пак ще стреляме като преди малко. Омар — прошепнах му аз. — Първо ще изпразниш дясната, а после лявата цев. Ще се целя по върховете на куката. И така — едно… две!
Изстрелите изтрещяха и куршумите пробиха дървото, защото можех да погледна през дупките. Изглежда, вън нещо осветяваше околността.
— Нашите обсадители са напалили огън пред колибата — казах аз. — Това е добре, но все пак няма да е от полза за нас. Защото както ние ще можем да ги виждаме, така и те нас ще забележат.
— Какво става с куката? — попита Халеф.
— Ще видя.
Натиснах капака и той поддаде. Тежкият мечкоубиец си беше свършил работата.
— Поеми пушката, Омар! — заповядах аз. — Капакът се отваря. Сега стойте здраво на краката си! Трябва да коленича върху раменете на Омар.
С малко усилия успях да заема споменатото положение, но трябваше да се наведа, защото главата ми опираше горе. Блъснах капака и той се отвори. Изчаках няколко мига с готова за стрелба карабина в ръце. Не се чуваше нищо. Но вън беше светло и сенките на трепкащите пламъци пробягваха по скалите. Забодох тюрбана на дулото и бавно го вдигнах нагоре, като леко пъшках, сякаш някой с мъка се измъква нагоре. Хитростта имаше успех: