Танцуващият с духове

— Защо не ми се обади?

Отишъл беше директно в Долки, където намери Стария в двора да подрязва един розов храст. В краката му имаше купчина оплетени трънливи клонки.

— Ти ли си, Майкъл?

— Същият. — Бърза прегръдка.

Стария вдигна рамене.

— Защото щеше да се върнеш на секундата, а това нямаше да е честно спрямо сестричката ти.

Бърк поклати глава. „Сестричката“ му можеше да се грижи идеално за себе си.

— Какво е станало?

— Ще ти кажа какво стана — отвърна Стария. — Изтропаха се цяла банда шибани тъпанари, все едно са хукнали след сериен убиец! Мойра взе, че припадна, ако щеш вярвай, а онзи, най-големият тъпанар, ми навря в носа тъпото си портфейлче.

Бърк го гледаше сащисано.

— Какво „портфейлче“?

— Като по телевизора. Със значки отвътре. А дори не е ирландец, оказа се. А от твоите хора!

— Кой?

— Тъпанарът, дето ти казах. Американец! Дошъл чак от Лондон, лайното му мазно, а другите тъпанари, от Гарда, му вървят по петите като палета и козируват всеки път, щом пръдне.

— Какво искаше? — попита Бърк.

— Влязъл му е трън в задника заради някаква корпорация, дето си я регистрирал ти. Рекох му да си гледа работата!

Бърк примижа.

— Той какво каза?

— Е, не му стана приятно, даже никак. Обидчив един. Проглуши ми ушите, че бил агент на ФБР, голяма клечка и прочие. Лига някаква.

— Легат — досети се Бърк.

— Все тая… Рекох му, че не ми пука, ако ще да е Властелинът на пръстените. И че ако иска да ни ровичка в архива, първо да си оправи документацията.

— Е, да — смотолеви Бърк, — но… Той за коя сметка питаше?

Стария свъси вежди.

— „Туентиет-Сенчъри Мотор Къмпъни“. Нещо такова. — Направи пауза, после попита: — Звучи ли ти познато?

Бърк поклати глава.

— Не. — Беше регистрирал много компании като служител на „Томас Ахерн и съдружници“. Рядко прекарваше повече от половин час с клиент.

— Регистрация на Ман — напомни му Стария. — Банка в Джърси.

Бърк махна с ръка, сякаш да каже, че то има ли други? После попита:

— В списъка с еднопосочната поща ли?

Стария кимна.

— Как иначе? Съвсем нормална процедура. Само че онзи янки, само като погледна папката и…

— Дал си му досието? — попита невярващо Бърк.

— Дадох го на ония от Гарда.

Бърк не можеше да повярва.

— Бяха от специалния отдел — обясни Томи. — И имаха съдебна заповед.

Бърк спря поглед на пристанището, разсъждавайки върху казаното от Стария. Поверителността беше основен стълб на фирмената им политика. Да се разкрие досието на клиент беше… безпрецедентно.

— Както и да е — продължи Стария. — Та зърна янкито името на клиента и Бог ми е свидетел, направо откачи. Трябвало да се бил досетил, че било мнимо. Точно таз дума употреби. Мнимо!

— И какво беше името?

— Някой си господин Франсис Д. Анкония. Или нещо такова. Мернах досието за секунда, после онзи ми го дръпна от ръцете.

Стария не беше запомнил името правилно. Клиентът беше попитал Бърк за ухото му. Говореше като американец, но…