Господството на Борн

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя му Вегас.

Стъпил наполовина на рампата, Борн завъртя кормилото силно наляво и същевременно даде газ до дупка. Колата изхвърча напред и после във въздуха, прелетя над мерцедеса, като долнището й мина на сантиметри от главата на шофьора, секунди преди той инстинктивно да се наведе. Разнесоха се клаксони и скърцане на спирачки. Задницата на колата поднесе, Борн я овладя и продължи да кара в лявата лента. Зад тях колите налитаха една върху друга във верижна катастрофа, но техният автомобил вече беше свободен и се отдалечаваше бързо от тира и черния микробус, които останаха пленени в разпростиращия се наоколо им хаос.

— Madré de Dios! Пресвета Богородице! — извика Вегас. — Сърцето ми още ли бие?

Рози се пусна от дръжката на вратата.

— Естеван всъщност иска да ти благодари.

— Естеван всъщност има нужда от едно питие — измърмори Вегас от задната седалка.

Денят си отиваше. Слънцето, клонящо към оранжев цвят над хълмовете на запад, приличаше на пържено яйце. В маслиновите горички се спускаше мрак и придаваше на изкривените им клони призрачен вид. Колата се носеше на запад към настъпващата нощ и изгряващите съзвездия.

Атмосферата вътре беше променена. Борн го усещаше така ясно, както се усеща настъпването на зимата по внезапното падане на налягането и лекото потръпване от първия хлад. След измъкването им от „кутията“ между спътниците му беше настъпила невидима промяна в разпределението на силите. Вегас, компетентният сондьор, се чувстваше като риба на сухо далеч от планините си. За сметка на това далеч от Ибаке Рози беше разцъфнала като цвете, погалено от слънцето.

Замисли се за поставения им капан. По всичко приличаше на операция на „Северий Домна“. Бяха ги издирили. Джалал Есай ли ги беше издал? Борн нямаше да се изненада, ако е така. Есай си оставаше пълна загадка за него.

В думите на Рози имаше истина, макар и болезнена — той бягаше от всичко и от всички. И беше съвсем ясно защо. Някога беше обичал шепа хора, а сега всички освен Мойра и Сорая бяха мъртви. Неколцина вероятно заради него. „Никога вече“, настойчиво викаше в него някакъв глас. „Никога повече“. Новата философия, която несъзнателно беше развил, бе проста: бягай, без да спираш. Знаеше, че докато бяга, няма да се нарани. Недостатъкът в нея обаче беше, както Рози прозорливо бе му посочила, че не усещаше нищо. Това живот ли беше? Можеше ли дори да се каже, че е жив? И ако не, в какво състояние пребивава?

За да се разсее от мислите, той се обърна към нея:

— А ти защо бягаше?

— По обичайните причини.

Имаше навика да отговаря на въпросите така, както и той би го направил, без да издава важна информация.