Господството на Борн

Борн пак провери страничното огледало. Държеше под око един червен фиат, макар да се съмняваше, че професионалист би си избрал кола с такъв цвят.

— Когато си се натъкнала на леговището на маргея… — поде пак той. — Не е много типично за човек, роден и отрасъл в Кордилерите.

— Тичах и докато прекосявах едно поточе, се подхлъзнах на камък, обрасъл с мъх, и си ударих коляното. Не гледах къде стъпвам, бях уплашена.

— Бягала си от някого.

— Да.

— От кого?

— Ти нали все бягаш — отметна глава Рози. — Би трябвало да знаеш.

— Казаха ми, че си бягала от семейството си.

— Така е — кимна тя.

— На мен не ми се е налагало.

— И все пак си сам, толкова сам. Сигурно е изтощително.

Вегас се наведе.

— За бога, Рози! — Той се обърна към Борн. — Извинявам се от нейно име.

Борн сви рамене.

— По света има различни мнения.

— Знам защо бягаш — продължи Рози. — За да не може нищо да те засегне.

Борн отново погледна към червения фиат в страничното огледало, а после към Рози, но тя вече беше отклонила поглед от него.

— В Ибаке май нямат нужда от психолог — каза й той. — Нали там си родена?

— От племето ачагуа63 съм. Ние сме от рода на змията.

Борн беше експерт по сравнително езикознание и знаеше, че ачагуа дават на различните родови разклонения имената на животни: змия, ягуар, лисица, прилеп, тапир.

— Говориш ли ирантче64?

— Добър опит. Впечатлена съм. Браво — усмихна се тя. — Не, не го знам. Хората в нашето племе говорят различни диалекти в зависимост от това дали живеят в планините или покрай Амазонка. — Усмивката й стана още по-широка. — Моля те, кажи ми, че не знаеш индиански езици.

— Не, не знам — потвърди Борн.

— И аз не ги знам. Говорили са ги преди много години. Даже баща ми не ги знаеше.

Очите на Борн отново се отклониха към страничното огледало. Червеният фиат не се виждаше. Съсредоточи се на черния микробус пред тях. През последните петнадесет минути шофьорът му на няколко пъти беше имал възможността да смени лентата или да ускори, но не бе го направил. Караше на четири коли разстояние пред него.

Борн изчака да се отвори пролука в движението и без да подаде мигач, даде газ и мина в лявата лента. След секунди изпревари черния микробус. Видя го как остава в далечината, но после колата също смени лентата и ускори.

Започна да се оглежда за „кутията“ — трик за проследяване, от който беше трудно да се откопчиш, тъй като при него колите са две, едната отпред, а втората отзад.

— Какво става? — попита Вегас.

Борн усети как тревогата се излъчва от цялото му тяло.

— На пътя ни има хора, които не би следвало да са там. Облегни се назад.

Рози се хвана за дръжката на вратата, но не каза нищо. Лицето й не издаваше емоциите й. Знае кога да си мълчи, помисли си Борн.