Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Благодаря — промълви малкият.

Гай го изгледа как се качва на колелото и отпрашва по пътя, сякаш беше някакво чудо. Вдигна очи към Ан и с въздишка като хлип приглушено каза:

— Повече не мога да карам днес.

— Добре — отвърна Ан със същия приглушен глас, ала очите й станаха подозрителни, Гай го забеляза, когато тя се обърна и се отправи към мястото на шофьора.

Щом седна в колата, Гай се извини на Фокнърови, а те измърмориха нещо в смисъл, че такива неща се случват на всеки шофьор. Ала Гай усещаше истинското им мълчание зад себе си — мълчаха шокирани и ужасени. Беше видял момчето да се приближава по страничния път. Беше спряло да го изчака, ала Гай бе извил към него, сякаш искаше да го блъсне. Така ли беше? Разтреперан, запали цигара. Лоша координация, нищо друго, рече си ободрително, стотина пъти го бе забелязвал през изминалите две седмици — блъскаше се във въртящи се врати, дори не можеше да държи както трябва писеца до линийката, много често го обземаше чувството, че не е тук, зает с работата, която вършеше. Мрачно си припомни онова, което вършеше в момента — пътуваше в колата на Ан, отиваха в Олтън да видят новата къща. Къщата беше готова. Миналата седмица Ан и майка й бяха закачили пердетата. Сега беше неделя, наближаваше пладне. Ан му бе казала, че вчера е получила мило писъмце от неговата майка. Изпращала й три плетени кухненски престилки, както и домашно приготвени консерви, за да ги наредят върху кухненските рафтове. Нима можеше да си спомни всичко това? Сякаш единственото, което помнеше, бе скицата на болницата в Бронкс в джоба му, за която все още не бе разказал на Ан. Да можеше да изчезне някъде и само да работи, да не се вижда с никого, дори с Ан. Крадешком я погледна — отчуждено изпънатото й лице, леко извития нос. Тънките й силни китки майсторски завъртяха кормилото на един завой, после изправиха колата. Изведнъж, кой знае защо, реши, че Ан обича колата си повече от него.

— Ако някой е гладен, да каже сега — предупреди Ан. — След това магазинче с километри няма нищо.

Оказа се, че няма гладни.

— Надявам се, че ще ме каните на вечеря поне веднъж в годината, Ан — обади се баща й. — На патица или на яребица, да речем. Разправят, че наоколо ловът е добър. Бива ли те да стреляш, Гай?

Ан свърна по пътя към къщата.

— Горе-долу, сър — смутолеви накрая Гай. Отвътре нещо го подтикваше да побегне. Сигурен бе, че ще се успокои само ако побегне.

— Гай! — Ан му се усмихна. Докато спираше, му прошепна: — Пийни нещо, като влезеш вътре. В кухнята има бутилка с уиски. — Докосна китката му и той неволно отдръпна ръката си.

Каза си, че наистина трябва да пийне нещичко. Ала знаеше, че няма да може.

Мисис Фокнър тръгна редом с него през ширналата се морава.

— Направо е чудесна, Гай. Сигурно се гордееш с работата си.

Той кимна. Къщата беше завършена, вече нямаше нужда да си я представя, както бе правил пред кафявото бюро на хотелската стая в Мексико. Ан беше поискала мексикански плочки в кухнята. Тя имаше много дреболии от Мексико и сегиз-тогиз се гиздеше с тях. Колан, чанта, сандали с върви. Мексиканска бе и дългата бродирана пола, която се подаваше под мантото й от туид. Гай си каза, че тогава сигурно бе избрал хотел „Монтекарло“, за да го преследва цял живот споменът за онази неприветлива пембено-кафява стая и образа на Бруно върху кафявото бюро.