Близнаците Бонита
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Близнаците Бонита». Краткое содержание книги:
Кроукър е решен твърдо да спаси племенницата си. Той започва разследване, което го отвежда до истински лабиринт на престъпността, изграден и ръководен от тайнствените близнаци Бонита…
— Защо?
Въпросът беше зададен тихо, но тонът й показа, че отговорът е важен.
— Тези хора са убили Соня. Правилно отгатнахте, че смъртта й е била ужасна… — Замълча за миг, давайки си сметка, че ще нагази в непознати води. После тихо добави: — Бях в къщата и ясно усетих присъствието на духа й, който не намира покой…
— Смятате, че тя крещи за възмездие от гроба?
„Тази жена умее да разпитва като опитен следовател“ — помисли Кроукър и поклати глава:
— Не. Соня не беше отмъстителна и мразеше насилието.
— Es verdad — кимна Естрела, а кафявите й очи станаха бездънни. Изражението на лицето й странно омекна — като дълбоко замръзнала земя под ласката на първите слънчеви лъчи, известяващи настъпването на пролетта. А Кроукър остана с чувството, че е издържал неизвестен изпит. — Какво предлагате?
— Покой — отвърна той. — Вечен покой за душата й.
Естрела Лайес пристъпи към него, гласът й прозвуча като дрезгав шепот:
— Кой ви е въвел в тайнството на Хета-И?
— Бени Милагрос. Намазахме лицата си със сажди и погребахме Соня… Познавате ли го?
— Познавах дядо му — Хумаита Милагрос — отвърна тя и рязко отстъпи назад. — Него го познаваха всички в радиус хиляда километра около Асунсион… Беше велик лечител гуарани, радваше се на огромна популярност…
— Присъствахте ли на погребението му? Бени твърди, че десет дни непрекъснато валяло, но той не мръднал оттам…
— Това е вярно — кимна жената и възобнови работата си.
— Отношенията между Хумаита и Бени бяха белязани със знака на напрежението, но и двамата не можеха един без друг… Бени беше любимият му внук, наричаше го Серо… Планината… „Планината живее по свои правила, подчинява се на свои понятия за време и пространство…“ — рече ми веднъж той. Имаше предвид Бени, разбира се…
— Чух, че се удавил в река Парагвай…
Ръцете й изпуснаха книжното пликче, което държаха, краката й започнаха да се подгъват.
— Госпожо Лайес! — Кроукър скочи и успя да я подхване навреме. Беше толкова лека, сякаш костите й бяха кухи, като на птичка. Оказа се обаче, че това не е припадък. Очите й се извъртяха с бялото нагоре, клепачите й леко потрепваха. Имаше вид на сомнамбул.
Опря магическия камък в трапчинката на шията й механично, почти без да мисли. Гласът й прозвуча странно, някак отдалеч, сякаш не излизаше от устата й:
— Родена съм в семейство на рибари… Един ужасен ден, преди двадесет години, бях излязла в реката заедно с татко и братята ми… Тогава бях на двадесет и две, омъжена и бързо овдовяла… Слънцето все още не беше се издигнало над планинските върхове, но влажният утринен въздух светеше със своя собствена светлина, извираща сякаш направо от вътрешността на перлена мида… Обичах този час на утрото, когато ярките тропически цветове все още са приглушени, а тишината — толкова пълна, че можеш да чуеш как плуват рибите във водата…
Кроукър се отпусна на колене, придържайки внимателно тялото на Естрела. Страхуваше се за нея, искаше му се да я изтръгне от този транс. Но желанието му да чуе странния разказ надделя…
— Открихме тялото на Хумаита… — продължи дребничката жена. — Отначало помислихме, че мрежата се е оплела в корените на огромното мангрово дърво, издигащо се на самия бряг… По това не бяха корени, а нещо друго, покрито с яркочервена боя… Тялото беше в седнала позиция, с дебели коренища под мишниците. Цялото в кръв… Беше ясно, че някой го е поставил нарочно там. Животните и птиците не бяха го докоснали, тъй като той беше лечител… Дори крокодилите се държаха на почетно разстояние, въпреки примитивните си мозъци…
Баща ми се размърда пръв… Слезе от лодката и внимателно освободи тялото от коренищата. Помня всичко с такава яснота, сякаш е станало днес… Той обърна трупа с лице към водата и го изми. Търкаше здраво и плачеше като дете… Никога не бях виждала сълзи в очите на татко и се изплаших до смърт. После издърпахме тялото в лодката. Лицето на Хумаита беше чисто и свежо, аз просто не можех да повярвам на това, което бях видяла броени минути по-рано: кръг с изрисуван в него триъгълник на лявата буза, квадрат с точка на дясната… Изрисувани с кръв.
Клепачите на Естрела престанаха да пърхат, тялото й се отпусна в ръцете на Кроукър. Миг по-късно тъмните й очи се заковаха в лицето му. Беше кротка и спокойна като след дълъг и освежителен сън…
Той стисна магическия камък и попита:
— Добре ли сте, госпожо Лайес?
Тя вдигна ръка, показалецът докосна челото му и започна да чертае… Овал на око с две точици вътре…
— Той не е мъртъв… Духът му се е преселил в теб… — В очите й се появи учудване: — Толкова години минаха оттогава… Татко ни закле да пазим в тайна истината за смъртта му. На разпита всички казахме, че сме открили трупа да плува по очи в реката…