Близнаците Бонита
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Близнаците Бонита». Краткое содержание книги:
Кроукър е решен твърдо да спаси племенницата си. Той започва разследване, което го отвежда до истински лабиринт на престъпността, изграден и ръководен от тайнствените близнаци Бонита…
Глава 3
Пред къщата на Соня го очакваше посетител.
— Ти ли си гаджето?
Мъжът беше висок и строен, около тридесетгодишен, с правилни и изчистени черти на лицето. Косата му, зализана с помощта на гел и стегната на опашка, имаше цвят на прегорял карамел. Фигурата под скъпия копринен костюм беше атлетична. Под сакото проблясваха златните копчета на риза от „Версаче“, но кой знае защо беше обут с маратонки. От наперения му вид личеше, че е свикнал да си пробива път в живота с рогата напред и мрази да му противоречат. Но най-впечатляващи бяха блестящите му очи с цвят на кехлибар.
— Кой сте вие? — отвърна Кроукър и посегна към градинската врата.
Стройният млад мъж му нанесе светкавичен удар с такава сила, че тялото му отлетя назад още преди да усети болка. Ушите му писнаха, ръката му конвулсивно стисна една от железните пръчки на оградата, лявата част на челюстта му бързо започна да изтръпва.
— Следващия път ще те просна!
Лю ясно видя изненадата и разочарованието в кехлибарените очи. Собственикът им явно бе очаквал да го нокаутира от раз.
— Тук аз задавам въпросите! — просъска непознатият. — Това е къщата на сестра ми!
— Ти си братът на Соня?
— Викат ми Карлито! — изръмжа онзи. Враждебността му приличаше на капчици змийска отрова около отворена рана. — Както виждам, вече си побързал да се нанесеш, скапан янки!
Кроукър използва пръчките на оградата така, както изпаднал в нокдаун боксьор използва въжетата около ринга.
— Името ми е Лю Кроукър. Тук съм временно, просто така се наложи… — Не знаеше как да му съобщи за смъртта на Соня по по-деликатен начин. Беше сигурен, че тази новина все още е достояние само на Бени и Мария… — Да влезем вътре и да поговорим…
Стройният младеж остана наежен, а кехлибарените му очи — все така враждебни.
— Madre de mentiras! — изсумтя презрително. — За какво мога да говоря с един янки?
Лю пъхна ключа в бравата и подвикна през рамо:
— Хайде, влизай!
Походката на Карлито беше лека и гъвкава. Наблюдаван отстрани, той приличаше на опитен гмуркач, който се плъзга във водата. Спря в средата на всекидневната и изви врат:
— Тук ли е сестра ми?
Детективът затвори вратата след себе си и попита:
— Кога за последен път се видя със сестра си, Карлито?
Младият мъж мълчаливо го изгледа.
— Кога си се чувал с нея?
— Ти какво, да не би да си от Светата инквизиция? — изръмжа онзи. — Нямаш право да ми задаваш подобни въпроси!
— Защо не седнеш? — въздъхна и махна с ръка по посока на тапицирания с шарена дамаска диван.
Кехлибарените очи светнаха като автомобилни фарове в сгъстяващия се мрак.
— Какво означава всичко това, по дяволите?
Кроукър си даде сметка, че деликатен начин няма, и тихо промълви:
— Страхувам се, че сестра ти е мъртва…
Гъвкавото тяло насреща му сякаш се смали, прегъна се на две и опря в дивана.
— Кога?
— Вчера следобед. — Пое си дълбоко дъх и добави: — Била е убита…
Красивата глава рязко отскочи нагоре: — Убита?! Madre de mentiras! Как? От кого?
— Била е обезглавена, все още не зная от кого…
— Ти да не би да си детектив?
— Нещо такова — кимна той и му показа една от служебните си значки.
Кехлибарените очи се насълзиха.
— Какво е станало с тялото й?
Кроукър си помисли за белия микробус с лепенката отзад и за двете успоредни линии в тревата. Беше му ясно, че именно там близнаците Бонита са отрязали главата на момичето. Но не виждаше никакъв смисъл да споделя това с кибритлията насреща си.
— Нямам представа.
— Голям детектив си, нямо що! — презрително изръмжа Карлито, а той трепна и вдигна глава. Нещо в реакцията на младежа не се връзваше. Какви ли са били отношенията му със Соня?
— Какво търсиш тук? — попита братът и в кехлибарените му очи блесна неприкрита омраза. — Кой ти позволява да се ровиш в живота ни?
— Тихо! — прошепна му и докосна с пръст устните си. Направил една заплашителна крачка към него, младежът се закова на място. — Слушай… Не го ли чуваш?
Карлито разпери ръце и с недоумение се огледа.
— Какво да чувам?
— Духът на сестра ти — отвърна му и бавно се завъртя. — Тя все още е тук и чака…
— Какво чака? — Беше ясно, че младежът не си пада много-много по мистиката, но въпросът беше зададен сериозно, без следа от насмешка.
— Чака някой да й покаже пътя… Сега е тук, няма мир за душата й… Ще го получи едва след като открия убиеца… — Очите на брат й бяха два студени блестящи камъка: — Ще отговоря на въпросите ти поред… Да, аз съм гаджето. Или по-скоро щях да бъда, ако не бяха я убили… — От устата му се откъсна тъжна въздишка: — Соня беше прекрасна жена във всяко отношение…