Близнаците Бонита
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Близнаците Бонита». Краткое содержание книги:
Кроукър е решен твърдо да спаси племенницата си. Той започва разследване, което го отвежда до истински лабиринт на престъпността, изграден и ръководен от тайнствените близнаци Бонита…
— Какво?
Продълговатото лице на Лайес се сбърчи от напрежение. За страничния наблюдател изглеждаше така, сякаш иска да си отхапе носа.
— Абе, не знам — въздъхна. — Отначало помислих, че е кола, после реших, че идва от телевизора… Падам си по състезанията, знаеш… По-късно, вечерта, пак си го спомних. Тогава си рекох, че трябва да е било нещо като генератор.
— Генератор? А помните ли откъде идваше този звук?
— Някъде около къщата на госпожица Вилалобос…
— Отпред?
— Тц — поклати глава той. — И тъкмо в това е странното… Някъде между нейната къща и моята…
Там Кроукър и Бени бяха открили двете успоредни линии върху тревата.
— Какво според вас може да издава подобен звук, господин Лайес?
Домакинът опря студената чаша до кожата си.
— Мисля, че идваше от онзи микробус без прозорци.
Кроукър застина.
— Какъв микробус?
— Бял. Беше спрял на площадката пред къщата й.
— В колко часа ги видяхте?
— Чакай да видя… — Канибалската гримаса отново се върна върху лицето на домакина. — Бих казал, че беше след един и преди два и половина. Помня кога какви състезания гледам и така се ориентирам за времето…
Приковал поглед в лицето му, Кроукър попита:
— Само цвета на микробуса ли запомнихте? Каква марка беше, какъв модел? Случайно не видяхте ли някоя цифра от номера?
— Бял беше — промърмори Лайес. — Номер от Флорида, помня го по оцветяването. Не му знам марката, но със сигурност беше американски, а не от ония японски лилипути.
— Някакви надписи по каросерията? Име на фирма, или нещо подобно?
— Не. Нищо такова не видях.
— Друго?
— Чакай, сетих се! — светна лицето на домакина. — Отзад имаше една малка лепенка… Кръг и вътре в него нещо като триъгълник…
Вместо да се върне в къщата на Соня, Кроукър скочи в тъндърбърда и потегли към Нестор, чийто адрес получи от компютърния терминал на „Бел Саут“. Шофираше, без да чува музиката от включеното радио, замислен за лепенката на белия микробус, която бил забелязал господин Лайес. Триъгълник в окръжност! Тази фигура беше изрисувана с кръв в хладилника на Соня. Един от четирите магически символа на лечителите гуарани. Дядото на Бени беше посветил близнаците Бонита в свято тайнство, но те не бяха станали лечители, а злодеи.
За разлика от повечето къщи в Ел Портал, които бяха спретнати, чисти и свежо боядисани, жилището на Нестор просто плачеше за ремонт. „Бижу за домашния майстор“ би била най-подходящата обява, в случай че някоя агенция за недвижими имоти я включи в списъка на продажбите си…
Мазилката беше напукана и изронена, под нея се вижда ха тухли и бетон. По тази причина беше трудно да се установи какъв е бил първоначалният й цвят.
Вратата отвори жена с махагонов цвят на кожата.
— Чукате така, сякаш искате да събудите мъртвите! — сопнато рече тя. — Кой сте вие?
— Лю Кроукър. Приятел на Соня Вилалобос.
Жената се поколеба, но от вътрешността на къщата се разнесе трепетлив глас:
— Всичко е наред, госпожо Лайес. Пуснете го да влезе.
Беше приятна на външен вид жена, поне десетина години по-млада от съпруга си. Имаше големи кафяви очи, високи скули и щедра уста. Гъстата й коса беше прибрана на тила с голяма, ръчно изработена сребърна шнола. Беше смолисточерна, с изключение на един снежнобял кичур в средата.
Посрещна го букет от аромати: сладникавата миризма на болница се смесваше със свежестта на кедрово масло, мента и розмарин. Това очевидно се дължеше на тънката струйка дим, която изпускаха стритите на прах и запалени листенца, поставени във висок бронзов мангал.
Естрела Лайес отстъпи да му направи път. Имаше дребна, но енергична фигура, враждебността бързо напусна лицето й.
— Моля да ме извините — усмихна се тя и затвори вратата зад гърба му. — Но напоследък Нестор изпитва известни трудности с плащането на сметките си… Pobrecito!
Откъм дъното на дневната долетя дрезгав смях.
— Това, което иска да ви каже, е, че съм пълна дупка… Нямам пари дори за наема, но така е по-добре. И без това не ми остава много.
Гласът принадлежеше на мъж, който, подобно на къщата, също плачеше за основен ремонт. Но за разлика от нея разрухата му беше непоправима. Слабото му, подобно на скелет тяло, беше проснато на прашен диван, увито в смачкани, отдавна непрани чаршафи и одеяла. Кожата му беше болезнено бяла и толкова тънка, че под нея прозираха синкави, лениво пулсиращи венички.
— Я млъкни! — скара му се Естрела Лайес. Какви са тези приказки?
— Приказки като приказки — отвърна Нестор и извърна глава. Вратът му беше неестествено тънък. — Искам да кажа, че не е лошо да си на крачка пред хиените, които тъй и тъй ни пият кръвта…