В плен на магията

— Хенри! — изкрещя Алис и покри с ръка корема си, сякаш да го защити.

Значи това бе Хенри Торн, братът на Вирджиния. Алис е била бременна, когато са я превърнали в демон. Баща ми подозираше, че детето й е от Хенри. Сега, когато видях ужаса на лицето й, се уверих в правотата му.

А после Алексей Касноф вдигна ръка, сякаш се канеше да размаже досадна буболечка, и запрати магическа светкавица право в челото на Хенри Торн, която го уби на място.

— Не-е! — зави Алис.

Вирджиния Торн изкрещя едновременно с Алис. Със същото нехайно движение Алексей уби и нея. Светлината стана по-ярка, толкова силна, че се наложи да извърна глава. Точно преди да го сторя обаче, Алис впи очи в моите. Знаех, че всъщност не гледа мен, просто гледа в тази посока. Въпреки това огромните й изпълнени със сълзи очи — със същата форма и нюанс на синьото като моите — ми късаха сърцето.

А после и тази сцена изчезна.

— Моля ви — проплака Джена, — моля ви, нека да се махаме!

Препънах се в мрака и кимнах, после добавих и на глас:

— Аз съм „за“. Да вървим.

Протегнах ръка, за да се опра на стената, но в мига, в който докоснах повърхността, изпищях от болка и отдръпнах пръсти.

— Софи! — извикаха в един глас Арчър и Кал.

— Добре съм — отвърнах и притиснах ръка към гърдите си. — Но стената… стената ме изгори.

Призовах за пореден път магическата светлина и се вгледах в розовите мехури, които се бяха появили на пръстите ми. След това отново насочих вниманието си към стената. Отначало бях решила, че с каменна, а блясъкът е от влагата по нея. Сега обаче разбрах.

Това е демонично стъкло — промълвих. — Цяла… цялата пещера е от демонично стъкло!

Не се поколебах дори за миг. Вдигнах здравата си ръка и казах:

— Бъдете готови да грабнете възможно най-много, а после на секундата се пръждосваме оттук. Разбрано?

— Разбрано! — долетя единодушният им отговор.

Поех си дълбоко дъх и затворих очи.

— Счупи се!

Десетки парчета се разпиляха на земята, без да наранят никого. Джена, Арчър и Кал се втурнаха да ги съберат, след което хукнахме обратно в посоката, от която бяхме дошли. Светлината отново изгасна, разнесоха се гласове, но те бяха твърде тихи и далечни, за да различа думите.

Все пак чувах част от сцената, която се развиваше зад гърба ми. Писъци на различни хора. Един от тях ми бе странно познат… Всъщност ми се стори, че крещя аз.

Заковах се на място и се обърнах. Кал гледаше картината през рамо, но преди да успея да я видя и аз, той ме бутна пред себе си.

— Продължавай! — изсумтя.

Пред нас отворът вече се бе появил. Втурнахме се към него с всички сили. В мига, в който стъпих на калната пътека, се подхлъзнах, но успях да се задържа на крака. Колкото по-скоро се махнехме от това място, толкова по-добре. Спряхме да тичаме едва когато чухме стърженето на камък в камък. Погледнахме назад. Пролуката в скалата бе изчезнала… За малко да се стоваря на земята от облекчение.