В плен на магията

Същата логика ме бе накарала да не влизам в къщичката при майка и да мина съвсем набързо покрай палатката на Арчър. Вече почти бях стигнала до брега, когато той ме повика тихичко:

— Мерсер!

Беше застанал на колене при отвора на палатката си, косата му бе разрошена, а училищната му униформа — ужасно намачкана. Сърцето ми се сви, като го видях такъв. Изтичах при него възможно най-безшумно и почти го съборих в устрема си. Казах си, че това е съвсем нормална целувка между гаджета, които се поздравяват с „Добро утро“. Дори когато ме придърпа в палатката, която бе топла и уютна и напоена с миризмата му, не си позволих дори да помисля, че може би го виждам за последно.

А когато ме привлече към себе си и измърмори:

— Мерсер, влюбен съм в… — покрих устата му с длан и му попречих да довърши.

— Не го казвай. Не сега. Искам да ми го кажеш, когато вече няма абсолютно никакъв риск да умрем, става ли?

Той измърмори нещо неразбираемо изпод дланта ми и аз я отместих, за да го чуя. Арчър ме целуна леко по върха на носа.

— Казвах само, че съм влюбен в тази палатка, която направи за мен. Но предполагам, че по-късно мога го повторя. Когато се върнеш.

Обвих тила му с ръка и го придърпах към себе си:

— Да, направи го.

При спомена по бузите ми плъзна ярка руменина. Отместих поглед от палатката му към езерото. Щях да се върна. Всичко щеше да е наред, щях да се справя. Щях да сляза в Подземния свят и да взема демонично стъкло без особени затруднения. Нищо чудно да съм се върнала за обяд.

Естествено нямаше как да се върна, ако изобщо не потеглех.

И в този миг ми хрумна най-лесния начин да прекося езерото.

Изправих се и насочих пръст към водата. По повърхността се появиха вълнички, разнесе се могъщо свистене и изведнъж водата пред нас се раздели и отдръпна встрани. На дъното на езерото остана тясна пътека, покрита с лъскава кал, която стигаше чак до подножието на скалистия остров.

— Може да не е особено красиво, но от практическа гледна точка е идеално — казах на Айслин, като се надявах да не усеща колко съм ужасена.

Тя обаче постави ръка на рамото ми — всъщност това беше първият път, в който ме докосваше, откакто се познавахме.

— Всичко ще е наред. Едно нещо научих за теб, Софи Бранник: ти си изключително издръжлива.

За малко да я поправя — „Софи Мерсер“.

— Благодаря ти, ъ-ъ, лельо Айслин.

Тя веднага отдръпна ръката си:

— Хайде да не се увличаме.

— Да. Извинявай.

Обърнах се отново към мократа пътека и си напомних, че съм преодоляла какви ли не страхотии. Измъкнах се от горяща сграда. Бих се с върколак. Преборих се със зловещ опит да контролират ума ми… Нямаше начин да се уплаша от разходка през някаква си вода!