В плен на магията
- Автор: Хокинс Рейчъл
- Серия: Хекс Хол #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Андонова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В плен на магията». Краткое содержание книги:
Обаче краката ми отказваха да помръднат.
— Готова ли си? — запита някой зад мен.
Кал.
Той бе застанал на брега, точно до водата, с пъхнати в джобовете ръце. Вгледах се объркано в него:
— Не можеш…
— Не мога да сляза в Подземния свят заедно с теб, но това не значи, че не мога да те придружа до входа.
Айслин изгледа първо мен, после него и накрая отсъди:
— Добре, може да опиташ.
Кал протегна предпазливо крак и опипа пътеката. Напрегнах се, уплашена водата да не се втурне обратно и да го залее. Това обаче не се случи и се отпуснах. Дори не усетих, че съм сдържала дъха си.
— Изглежда ми достатъчно безопасно — заяви Кал.
— Ами тръгвайте тогава — каза Айслин, свивайки рамене.
Не добави дори „И гледайте да се върнете невредими“. Просто се обърна и тръгна към каменната колиба. Не си позволих да проследя с поглед отдалечаването й. Ако го бях направила, имаше реална опасност да хукна след нея.
Вместо това застанах до Кал. Почвата под краката ми леко поддаваше. Внимателно поехме по хлъзгавото влажно дъно.
— Бранник плюс магия плюс Подземния свят — по дяволите, ама че комбинация! — пошегувах се аз, а Кал издаде някакъв звук, който с повече въображение можеше да мине за смях.
В този миг стъпих на едно особено хлъзгаво място и залитнах, но Кал ме сграбчи за лакътя. Не ми се искаше да се чувствам неловко, нито пък да се изчервявам цялата, но тъкмо това се случи. Вдигнах поглед. Очите ни се срещнаха и Кал толкова рязко отдръпна ръката си, че изгуби равновесие. Наклони се назад, аз посегнах да го хвана… и в следващия момент и двамата паднахме във водата. Аз се пльоснах вдясно, а той — вляво. Потънах напълно и водата се затвори над главата ми, но веднага ме изхвърли обратно на пътеката.
Известно време само си седях на колене и водата капеше от косата в очите ми. Срещу мен бе Кал, който също бе мокър и дезориентиран. Още веднъж се погледнахме в очите… Но този път едновременно избухнахме в смях.
— О, Боже! — избъбрих и наоколо се разхвърчаха пръски. — Лицето ти!
— Лицето ми ли? — подхвърли той и смехът му премина в кикот. — Да можеше да си видиш косата!
После се изправи и ми протегна ръка, която поех с благодарност. Веднага щом стъпих на крака, прокарах длан по дължината на тялото си и с магия изсуших косата и дрехите си. Кал направи същото, след което се вгледахме изпитателно един друг.
— Добре-е… Сега, след като неловкостта помежду ни действително стана причина за злополука, май е крайно време да обсъдим нещата. Не мислиш ли така?
Той се усмихна половинчато и се обърна отново към пътеката.
— Не е нужно да се чувстваме неловко — отбеляза. — През последните дни след случката с Елодия доста размишлявах.
Пое си дълбоко въздух и се досетих, че това е един от редките случаи, в които се кани да каже повече от две думи наведнъж.
— Харесвам те, Софи. И то много. За известно време дори си мислех, че е нещо повече от това. Ти обаче обичаш Крос.
Каза го съвсем небрежно, но забелязах, че ушите му почервеняха.
— Знам, че наприказвах някои ужасни неща по негов адрес, обаче… не бях прав. Той е свестен. Тоест, имах предвид, че… Като твой годеник определено бих искал да сме нещо повече от приятели. — Млъкна за миг и се обърна да ме погледне. — Но като твой приятел искам да си щастлива. И ако наистина си избрала Крос, аз няма да заставам на пътя ти.
— Аз съм най-ужасната годеница на света, нали?
Кал повдигна рамо:
— Не-е, съвсем не — сви рамене той. — Познавах един магьосник, чиято годеница го подпали.
Разсмях се, за да не заплача. Вдигнах предпазливо ръце да го прегърна, а той ме придърпа и приюти в обятията си. Неудобството помежду ни се бе стопило. Сега вече бях сигурна, че топлината, която усещах към него, наистина бе любов. Просто беше… друг вид.
Подсмръкнах, отдръпнах се и отрих нос:
— Добре, сега, като приключихме с трудната част, да вървим да покорим Подземния свят.
— А случайно да има място за още двама?
Стреснах се и рязко се извърнах. На пътеката зад мен бяха застанали Арчър и Джена. Тя се държеше за ръкава му, защото й бе трудно да стои права.
— Какво? — едва успях да промълвя.
Арчър направи няколко крачки по пътеката: