В плен на магията

Фигурите на леглото се надигнаха с писъци. Светлината падна върху челото на едната и забелязах познат розов кичур. Джена изскочи от леглото с оголени зъби, а мъжете в черно — членове на L’Occhio di Dio — нападнаха с вдигнати над главите дървени колове. Чух отвратителен жвакащ звук, когато един от коловете улучи целта си.

Аманда, първата приятелка на Джена. Момичето, което я бе превърнало във вампир.

И Джена в мотелската стая, и Джена до мен изкрещяха. А после, все така неочаквано, всичко отново потъна в мрак. Единственият звук бе накъсаното ни дишане и ужасеното хлипане на Джена.

— Всичко е наред — прошепнах и я прегърнах. — Това не беше реалност.

— Напротив беше! — проплака тя. — Т-точно т-така стана!

Нямаше какво да й отговоря. Някой се приближи до нас.

Арчър. Гласът му бе нисък и дрезгав:

— Джена, толкова съжалявам.

Тя не отговори, само изхлипа сърцераздирателно.

— Добре — каза Кал. — Да продължаваме.

Поне вече бяхме сигурни, че се намираме в Ада. Бях се подготвила за пламъци, пушек и сяра… Но да се озовеш в място, където преживяваш най-кошмарните моменти от миналото си? Преглътнах, притиснах по-силно Джена към себе си, запалих отново магическата сфера и поехме нататък.

Бяхме изминали едва десетина метра, когато кълбото пак примигна и угасна. Този път се оказахме в ярко осветена, жизнерадостна всекидневна. Мястото не ми бе познато, затова се обърнах към Кал и Арчър:

— Някой от вас?

— Не — едновременно отвърнаха те.

В стаята прокънтя вик. Идваше от горен етаж. Видяхме тъмнокос мъж, който се втурна по стълбището във всекидневната. Цялата му риза отпред бе подгизнала от кръв, а очите му лудо се стрелкаха из стаята.

— Елиз! — изкрещя той.

На стълбището се появи втори мъж, който се движеше със свръхестествена скорост. Хвана се за парапета и го прескочи. Видях дългите му нокти… и силно стиснах очи. Когато ги отворих, мъжът, който бе повикал Елиз, лежеше с лице към пода. Другият бе застанал задъхан над него и от вече нормалните му ръце капеше кръв. До него се бе изправила жена с горящи в червено очи. В изражението й, също като в неговото, нямаше нищо човешко. Освен това бе в напреднала бременност, заради което цялата сцена изглеждаше още по-ужасна.

Някъде в къщата се разнесе пискливо ридание. Плачеше дете. Мъжът вдигна глава и започна да души въздуха.

— Те са демони. — Знаех, че не могат да ме чуят, но въпреки това шепнех. — Обаче никога не съм ги виждала. А пък ако тя е бременна, значи бебето им…

А после се вгледах по-внимателно в мъжа и забелязах тъмната му чуплива коса и познатата форма на носа и очите.

— О, Боже! — ахнах. — Ник! Това са родителите на Ник. Той е демон по рождение.