В плен на магията
- Автор: Хокинс Рейчъл
- Серия: Хекс Хол #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Андонова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В плен на магията». Краткое содержание книги:
В същото време баща ми произнесе „Атертън“, а Айслин — „Бранник“.
Аз вдигнах ръце:
— Вижте, няма значение как ме наричате. Ще си напиша имената с тиренца, какво ще кажете? Но ме чуйте. Трябва да опитам, разбирате ли? Заради Ник, и Дейзи, и Частън, и Анна, и заради всички останали деца, които Касноф са превърнали в оръжия през годините. Моля ви!
— Софи е права — каза Кал и се облегна назад. — Ако успеем да спрем Касноф и да върнем тези деца… Това не е ли по-добър вариант, отколкото да ги убиваме?
— Напълно съм съгласна — прибави Джена.
Родителите ми се спогледаха. Между тях премина нещо, а след това мама се обърна към сестра си:
— Можеш ли да й спечелиш малко време? Да я пазиш, докато намери ритуала и го унищожи напълно?
— Можем — отвърна бързо Финли.
— Ще стоим непосредствено до нея — потвърди Изи. Дори ако не може да унищожи вещицата, заклинанието и дупката, може поне да направи едно от трите, нали? Все ще си заслужава.
Татко въздъхна продължително, като триеше лицето си с ръце.
— Да — каза той накрая. — Все ще си заслужава. Най-добре е да пристигнем през нощта, не мислите ли? Заради часовата разлика има още доста време, преди на остров Грималки и да настъпи нощ. Така че, какво ще кажете да тръгнем на зазоряване? — После се усмихна накриво. — Отново?
И един по един всички кимнахме. На зазоряване щяхме да влезем в Итинериса, да се върнем в „Хеката“ и да приключим с това.
— Нека аз кажа на Арчър — предложих, смъкнах одеялото от себе си и се изправих.
Вятърът навън се бе усилил и косата ми непрекъснато падаше в лицето, докато търсех Арчър по брега. Не го видях, затова надникнах в палатката му. Нямаше го и там. След като заобиколих от задната страна на къщата, закрих очи срещу слънцето и затърсих познатата тъмна фигура сред зеленината и скалите.
С периферното си зрение видях движение и с облекчение се обърнах натам.
Само че не беше Арчър, а Елодия. Полюшваше се във въздуха, носена от вятъра. На дневна светлина беше още по-прозрачна от обикновено, а червената й коса се развяваше около нея, като че ли тялото й беше под вода.
— Той си замина — каза тя с гримаса. — Използва Итинериса.
— Къде? — попитах аз със свит стомах.
Но вече знаех отговора.
Елодия само потвърди предположението ми:
— При Окото. Каза ми да ти предам, че съжалява, но трябва да го направи.
Примигнах, за да попреча на сълзите, които не бяха причинени нито от слънцето, нито от вятъра. — Видя го, така ли?
— Навъртам се наоколо, откакто ти дойде. Просто си стоях невидима. Но той трябва да е знаел, че съм тук, защото ме повика. Каза, че не му дължа нищо, но съм длъжница на теб.
Стори ми се, че на лицето й се изписа съжаление, но беше толкова бледа, че нямаше как да съм сигурна.
— Беше прав. Съжалявам за това, което се случи с Кал. Не беше честно да наранявам двама ви само за да нараня Арчър.
— Извинението се приема — казах й аз и с изненада открих, че наистина го мисля. — Какво друго ти каза?
— Само това — че отива при Окото и че съжалява. — После лицето й се разкриви. — А, и нещо странно за това, че все още изпитва същите чувства към онази палатка, и обещава да ти го каже лично следващия път, когато се видите.
Нададох звук, който трябваше да мине за смях, но приличаше повече на хлипане.
— Тоя идиот! — избъбрих.
— Наистина е идиот — каза Елодия и кимна състрадателно.
Когато напуснах абатство Торн, държах меча на Арчър и имах чувството, че по някакъв начин нещата ще се оправят. Моля ви, мислех си. Останалата част от магията ми се върна, така че нека имам и тази сила.
Само че отговор нямаше. Чувах единствено свистенето на вятъра.
Глава 31
На следващата сутрин всички се събрахме край грамадната скала, в която се намираше Итинерисът. Носех училищната си униформа, тъй като сметнах, че с нея ще будя най-малко подозрения при промъкването си обратно в „Хеката“. Джена също бе облякла своята, както и младите Бранник. Никоя от двете не изглеждаше щастлива от този факт. Непрекъснато подръпваха полите си с недоволни изражения на лицата.
— Ама вие сериозно ли носите чорапи до коленете? Всеки ден? — попита намръщено Изи. — Дори само това стига да сринем до основи скапаното училище!
Въпреки че бях уплашена и силно разтревожена, не се сдържах и се разкикотих: