Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Затова ли сте изминали толкова много път чак от Кайро?
— Да — призна Даниел. — Решихме, че е по-добре да не минаваме през Среден Египет. Знаеш нещо, нали?
Египтянинът издиша гъст облак дим и помълча преди да отговори.
— Вчера сутринта ме извикаха на разпит в полицията. Което не е нещо необичайно. Всеки път като стане престъпление, свързано с антики, първата работа на полицията е да привика някой ел-Фарук. Непрекъснато им повтаряме, че вече не се занимаваме с такива неща, от сто години не се занимаваме, ама кой ти чува. Продължават да ни тормозят.
— Този път обаче не бяха обичайните тъпи въпроси — продължи той. — Беше убийство. Местен човек. Детективът мислеше, че може да е открил нова гробница. Искаше да разбере дали знам нещо.
Замълча и се наведе да раздуха жарта на шиша.
— Естествено, не им казах нищо. Те са кучета и предпочитам да умра, отколкото да им помагам. Но истината е, че чух някои работи. За някаква нова гробница в хълмовете. Не знам къде точно, но е нещо голямо. Нещо, за което се говори, че Саиф ал-Таар много държи да притежава.
— И ти смяташ, че това е част от него, така ли? — попита Даниел.
Омар сви рамене.
— Може би да, може би не. Не знам. Но мога да ти кажа, че и двамата сте в голяма опасност. Не е никак здравословно да се противопоставя човек на Меча на отмъщението.
Погледът му се местеше от единия на другия. Магарето беше престанало да се занимава с палмовите листа и сега душеше отвора на глинената пещ за хляб в ъгъла на къщата. Настъпи продължително мълчание.
— Трябва да разбера откъде е дошло това парче — каза Даниел. — Трябва да разберем защо е толкова важно. Помогни ни, Омар. Моля те.
Египтянинът мълча дълго време и само пуши. След това бавно се изправи и тръгна към къщата. В първия момент Тара си помисли, че ги изоставя. Но той се обърна на вратата.
— Разбира се, че ще ти помогна, доктор Даниел. Ти си ми приятел, а когато приятел моли за помощ, Абд ел-Фарук не го изоставя. Ще проуча нещата. Междувременно двамата сте мои гости.
После протегна ръка и ги покани да влязат.
25
Кайро
Халифа стоеше във фоайето на Музея на египетските антики в Кайро, гледаше огромния му стъклен купол и колосалните статуи в дъното на атриума и му се щеше да разполага с повече време. Не беше идвал тук от две години и му се щеше да обиколи поне набързо, за да види някои от любимите си експонати: ковчезите на Ейе и Те, съкровищата на Тутанкамон, боядисаната варовикова статуетка на джуджето Сенеб.
Но следобедът вече преваляше и трябваше да хваща влака, и затова, без да се помайва повече, той сви наляво, мина бързо през галерията на Старото царство и се качи по широкото стълбище в дъното, като хвърляше по един поглед на експонатите, но устояваше на изкушението да спре за повече време.
Горе на площадката мина през една врата с надпис „Служебен вход“ и изкачи друго стълбище, този път дървено, мина по един дълъг тесен коридор и стигна до врата с надпис „Професор Мохамед ал-Хабиби“ на стъклото. Почука два пъти и един жизнерадостен глас отвътре го прикани да влезе.
Старият му учител стоеше наведен над бюрото си с гръб към него и съсредоточено разглеждаше нещо с една лупа.
— Ей сега — каза, без да се обръща. — Сядай.
Халифа затвори вратата и се облегна на нея, гледайки с обич стареца. Знаеше, че е безсмислено да се опитва да привлече вниманието му. Когато професорът беше погълнат от някой артефакт, и стадо диви слонове не можеше да го разсее.
Изглеждаше същият както винаги: същата възпълна фигура, същото разръфано карирано сако, джинси, които свършваха на пет сантиметра над глезените му. Раменете му бяха малко по-прегърбени и оплешивяващата му глава беше малко по-сбръчкана, но това беше неизбежно: все пак наближаваше осемдесетте.
Халифа си спомни деня, когато се бяха запознали — преди почти двайсет и пет години. Тук, в музея. С Али стояха пред алабастровата маса за възлияния и се чудеха на глас що е това възлияние. Професорът, който минаваше оттам, спря и им обясни.
Бяха го харесали на мига — небрежния му вид, жизнерадостното държане, начина, по който говореше за масата, сякаш беше живо същество, а не предмет. Професорът също ги беше харесал, трогнат може би от интереса им към миналото и от бедността им, а навярно и от факта, че беше имал син на възрастта на Али, който преди няколко години беше загинал при автомобилна катастрофа, но Халифа разбра последното едва след години.