Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Вече десет години Пат Хъмбърт шеташе из долината, търсейки вечно компания. Прави, струва, избраха го в училищното настоятелство; стана също член на масонската ложа и на „Чудаците“ в Салинас и не пропущаше събрание.
Въпреки ненаситната му жажда за компания Пат не можа да се приобщи истински към никоя група. Все витаеше някак по периферията и ако не го заговореха, не обелваше дума. Но хората от долината приемаха неговото присъствие като нещо неизбежно. Те го използуваха безмилостно, но едва ли разбираха, че той не искаше нищо повече.
Когато събралите се си тръгваха и Пат се виждаше принуден да се прибере, той се качваше на камионетката и щом я вкараше в плевника, тичаше право в леглото. И се мъчеше да забрави ужасните стаи отвъд кухнята, макар и не винаги успешно. Понякога те просто се врязваха в съзнанието му. Сигурно вече има един пръст прах и всичко е покрито с паяжини, и стени, и мебели. Когато тази картина нахълтваше и разбиваше отбраната му, преди да е успял да заспи, Пат трепереше в леглото и опитваше всички рецепти за сън, които знаеше.
Пат дотолкова ненавиждаше къщата си, че изобщо престана да се грижи за нея. Старата постройка, кажи-речи, се разкапваше. Една австралийска роза, която години наред не беше повече от храст, изведнъж се съживи и се покатери по къщата. Покри цялата веранда, окичи с гирлянди закованите капаци и провеси дълги ресни от стрехата. За десет години къщата заприлича на огромна купа цветя. Минувачите по пътя се спираха да се дивят на големината и красотата на тази купа. А Пат не я и забелязваше. Той избягваше да мисли за къщата — когато можеше.
Фермата беше от хубавите. Пат я обработваше добре и изкарваше пари от нея; и понеже нямаше за какво да харчи, беше натрупал в банката доста хилядарки. Той обичаше фермата заради самата нея, но я обичаше и за друго — защото поне денем го предпазваше от страховете. Като работеше, ужасът на самотата, смразяващата самотност бягаше от него. Той отглеждаше хубави плодове, но вниманието му беше насочено най-вече към малините. Техните прави редове вървяха успоредно на пътя. Всяка година той изнасяше малини на пазара по-рано от всички други в долината.
Когато семейството на Бърт Мънро се засели тук, Пат беше на четиридесет години. Той се зарадва на новите си съседи. Ето още един дом, където ще може да убива вечерите. И Бърт наистина се оказа мил човек и често канеше Пат. Пат беше добър земеделец, та Бърт току се допитваше до него. Пат не обърна особено внимание на Мей Мънро, само забеляза — и веднага забрави, — че тя е красиво момиче. Той рядко гледаше на хората като на индивиди, за него те бяха по-скоро противосредство срещу отровата на самотата, спасение от заключените призраци.
Един ден в началото на лятото Пат работеше по малините. Коленичил между редовете, окопаваше корените с мотичка. Плодовете вече се оформяха, а светлозелените листа бяха прелест. Пат минаваше, бавно от корен на корен. Работата му доставяше удоволствие, а наближаването на нощта не го плашеше, защото беше канен на вечеря у Мънро. Както си работеше, изведнъж дочу гласове откъм пътя. И макар че малините, му пречеха да види хората, той ги позна по гласовете — госпожа Мънро и дъщеря й Мей. Неочаквано Мей възкликна с радост:
— Мамо, погледни! — Пат остави работата, да чуе по-нататък. — Виждала ли си по-красиво растение?
— Великолепно е — съгласи се госпожа Мънро.
— Чудех се за какво ми напомня — продължи Мей. — Помниш ли пощенската картичка с онази чудесна къща във Върмонт? Беше ни я изпратил чичо Кедър. Тази къща, обвита с тая зеленина и цветове, прилича на онази от картичката. Ще ми се да видя как изглежда вътре.