Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
— Стигнахме лошия терен. Дръжте се.
— За какво? — казвам, но думите изчезват от съзнанието ми, защото в следващия миг ми се струва, че каруцата пада от някаква висока скала.
Челото на госпожа Койл ме удря право по носа и кръвта потича веднага. Чувам я как ахва и се задавя, защото аз я удрям, без да искам по гърлото, каруцата подскача ли, подскача, аз чакам мига, в който ще се преобърнем.
И тогава госпожа Койл протяга ръце от двете ми страни, прегръща ме и ме притиска здраво до себе си, притиска и двете ни в стената на тайника, опряла крак о дъното му. Аз се съпротивлявам, съпротивлявам се на насилственото удобство, но постъпката й е умна, защото почти на мига преставаме да се блъскаме една в друга, нищо че каруцата все така се люлее.
Прекарвам последната част от пътуването в прегръдката на госпожа Койл. В прегръдката й влизам в лагера на Възражението.
Най-после каруцата спира и капакът на тайника пада в следващия миг.
— Стигнахме — казва младият войник, русият войник. — Добре ли сте?
— Защо да не сме добре? — кисело го срязва госпожа Койл. Пуска ме и пропълзява навън, протяга ми ръка да ми помогне. Аз се правя, че не забелязвам, излизам сама и се оглеждам.
Слезли сме по стръмен каменист път, толкова тесен, че не знам как каруцата въобще се е промъкнала, прилича на просека сред скали, струпани насред гъста гора. Дървета ни притискат от всички страни, обграждат ни плътно.
Океанът сигурно е зад дърветата. Или съм спала по-дълго, отколкото ми се е сторило първоначално, или тя ме е излъгала и в момента сме по-близо до града, съвсем не сме до океана.
Изобщо няма да се изненадам, ако е така.
Русият войник подсвирва с уста, когато вижда лицата ни, а аз усещам засъхналата под носа ми кръв.
— Сега ще ти донеса нещо да се почистиш — казва.
— Тя е лечителка — казва госпожа Койл. — Остави я да се оправя.
— Аз съм Лий — добавя младият войник и се усмихва широко.
За една кратичка секунда аз се замислям колко ли ужасно изглеждам с кървавия нос и смешните дрехи.
— Аз съм Виола — отвръщам, но не вдигам очи от земята.
— Ето ти и торбата — обажда се Уилф, внезапно оказал се до мен, подава ми лекарствата и превръзките. Поглеждам го и се хвърлям в прегръдката му, притискам го здраво, искам да почувствам, че той е тук и това е един сигурен факт. — Радвам се да те видя, Хилди — казва.
— И аз се радвам, Уилф — отвръщам с натежал глас. Пускам го и вземам торбата.
— Корин ли приготви тия неща? — пита госпожа Койл.
Измъквам един пластир и се заемам с кръвта от лицето си.
— Какво ти пука?
— Можеш да ме обвиниш в много работи, моето момиче — отвръща тя, — но не и че не ми пука.
— Предупредих те — казвам и я поглеждам в очите. — Никога повече не ме наричай така.
Госпожа Койл замислено прокарва език по зъбите си. Поглежда Лий и другия войник, Магнус, и двамата се махат на секундата, изчезват сред близките дървета.
— И теб да те няма, Уилф.
Уилф ме поглежда.
— Оставям те, нали?
— Остави ме, Уилф — преглъщам. — Но не се отдалечавай много.
Той кимва, докосва периферията на шапката си и поема след двамата войници. Двете го проследяваме с поглед.
— Хубаво — казва госпожа Койл и скръства ръце. — Да те чуем сега. Поглеждам я, гледам лицето й, на което са изписани само агресия и неподчинение, усещам как дишането ми се ускорява, гневът ми се надига толкова бързо, толкова лесно, чувствам се така, сякаш ще се пречупя на две.
— Как посмя…
Но тя ме прекъсва, вече ме прекъсва.
— Онзи, който пръв се свърже с корабите ти, ще има предимство пред другия. Ако той се беше свързал първи, ако им беше разказал за малката противна терористична организация, обесила се на врата му, те щяха да се съгласят да му помогнат, да използват проследяващата си техника, да ни открият лесно и да ни изтрият от лицето на Новия свят.
— Но ако ние…
— Ако ние се бяхме свързали първи с тях, разбира се, бихме могли да им обясним всичко за местния тиранин, но това нямаше как да стане.
— Можехме да опитаме…
— Ти знаеше ли как да сториш това, когато хукна към кулата днес?
Стисвам юмруци.
— Не, но поне щях да…
— Какво щеше? — предизвиква ме с поглед. — Щеше да изпратиш съобщение точно към онези координати в космоса, които Президентът иска да узнае? Не помисли ли, че той всъщност разчита на това ти да опиташ да се добереш до кулата? Как смяташ, защо така и не те арестуваха?