Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
За няколкото секунди, от които Риърдън имаше нужда, за да проумее гледката и естеството на катастрофата, той видя фигурата на човек да се изправя неочаквано в подножието на пещта, фигура, очертана на фона на червения отблясък, сякаш стоеше на пътя на потока. Той видя как една ръка в бяла риза замахва и пъхна черен предмет в извора на бликащия метал. Това беше Франсиско д’Анкония, а действието му беше проява на изкуство. Риърдън не мислеше, че е останал човек, обучен да практикува това изкуство.
Преди години Риърдън работеше в западаща леярна в Минесота, където работата му беше, след като пещта бъдеше затворена, да затваря дупката с ръце, като хвърля парчета огнеупорна глина, за да попречи на изтичането на метала. Това беше опасна работа, която беше отнела много животи, беше отменена преди години с изобретяването на хидравличния пистолет, но имаше борещи се, залязващи фабрики, които, по пътя си надолу, се бяха опитали да използват износено оборудване и методи от далечното минало. Риърдън беше вършил работата, но в годините след това не беше срещал друг човек, способен да я върши. Сред бликащите струи на потока, пред разпадаща се пещ, сега виждаше високата, елегантна фигура на плейбоя да изпълнява задачата с опитността на специалист.
На Риърдън му отне само миг да хвърли палтото си, да грабне чифт очила от първия човек, когото видя, и да се присъедини към Франсиско при устието на пещта. Нямаше време да говори, да чувства или да се чуди. Франсиско го погледна и Риърдън видя опушено лице, черни очила и широка усмивка.
Стояха на хлъзгав ръб от изпечена кал, на ръба на белия поток, с клокочеща дупка под краката си, и хвърляха глина в светещата паст, където виещите се езици от врящ метал изглеждаха като газ. Съзнанието на Риърдън се сведе до поредица от навеждания, издигания на тежестта, прицелвания и хвърляния, и преди още да е достигната невидимата цел, навеждане за следващата порция — съзнание, съсредоточено върху това да наблюдава целта на ръката му, да спаси пещта, да запази несигурната позиция на краката му, да спаси самия себе си. Не усещаше нищо друго — само, че крайният резултат беше ликуващото чувство за действие, за собствените му способности, за точността на тялото му, за подчинението на волята. И осъзнал, без да има време за това, обхванал го със сетивата си въпреки цензурата на ума, той виждаше черния силует, иззад чиито рамене се сипеха червени ивици, лактите му, острите му очертания, а червените лъчи се вихреха из парата като дългите светлини на прожектори, следвайки движенията на ловкото, опитно, уверено същество, което той не беше виждал никога преди, освен с вечерно облекло под светлините на балните зали.
Нямаше време да се търсят думи, да се мисли, да се обяснява, но той знаеше, че това е истинският Франсиско д’Анкония, това беше видял още първия път и това беше обикнал — думата не го шокира, защото в съзнанието му нямаше дума, имаше само радостно чувство, което изглеждаше като прилив на енергия, добавена към неговата собствена.
Чрез ритъма на тялото си, чрез обгарящата топлина по лицето си и зимната нощ по раменете си, той изведнъж разбираше, че това беше голата същност на неговата вселена: мигновеният отказ да се подчини на катастрофата, неустоимият стремеж да се бори с нея, триумфалното чувство за собствената му способност да победи. Беше сигурен, че и Франсиско го изпитва, че го движи същият импулс, че беше правилно да го изпитва, правилно и за двама им да бъдат онова, което бяха. Той съзираше от време на време потното лице, съсредоточено в действието, и това беше най-радостното лице, което някога беше виждал.
Пещта се изправяше над тях — черна маса, обвита в облаци пара и мрежа от тръби, тя сякаш се задъхваше, изстрелвайки червени въздишки, които увисваха във въздуха над завода, а те двамата се бореха да не й позволят да кърви до смърт.
По краката им падаха искри и избухваха във внезапни снопове от повърхността на метала, и умираха незабелязани по дрехите им, по кожата на ръцете им. Потокът изтичаше все по-бавно, на неравномерни изблици, през преградата, която се издигаше отвъд погледа им.