Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Когато квадратчето светлина изчезна и така оповести края на деня, Адаир усети, че времето му изтича. Реши да се прави на заспал. Маргерит също предчувстваше приближаването на сблъсъка и се опита бързо да си оправи леглото, когато чу стареца да се изкачва по стълбите. Но лекарят я прекъсна, хвана я за ръката и посочи въпросително към леглото на Адаир. Тя видя как момчето бе затворило очи, за да се престори, че е в безсъзнание, затова само поклати глава, оттегли се в постелята си и се зави през глава.
Старецът отиде при Адаир и клекна. Момчето се опита да диша равномерно и спокойно и да се овладее, за да не трепери. Чакаше да види какво ще направи господарят. Не му се наложи да чака дълго. Усети хладното кокалесто докосване по лицето си, след това по адамовата си ябълка. Накрая ръката на стареца се плъзна по гърдите му и докосна за миг плоския му корем. Съвсем леко докосна ранените места, но това беше достатъчно Адаир да се свие от болка.
Ръката не спря, а продължи да се плъзга надолу, подмина корема и шокът почти накара Адаир да извика. Но стоически продължаваше да лежи неподвижно, когато пръстите на стареца намериха това, което търсеха, и започнаха да го галят, масажират, подръпват. Но преди мъжествеността на Адаир да реагира, пръстите се отдръпнаха, старецът се обърна, излезе през вратата и изчезна в нощта.
Паниката на Адаир беше толкова голяма, че едва не скочи от леглото въпреки състоянието си. Бе обзет от желание да избяга, а не можеше. Едва контролираше ръцете си, а краката изобщо не се подчиняваха на волята му.
Старецът беше значително по-силен, отколкото изглеждаше. Адаир беше беззащитен пред него в добро здраве, да не говорим за сегашното му положение. Дори не можеше да изпълзи през стаята и да намери оръжие, с което да се защити. Нещастен и отчаян, той осъзна, че в момента не може да направи нищо за себе си. Можеше само да понася това, което му причинява лекарят.
По цели дни мислеше за работата, която бе вършил за стареца, за еликсирите и отварите, които бе правил. Чудеше се дали може да използва нещо от тези знания в своя защита. Тези мисли му навяваха безнадеждност, макар да опресняваха паметта му за съставките в онези силни смески — както и за пропорциите, миризмите и консистенцията им. Но все още нямаше никаква представа за какво служат, освен онази, която правеше хората невидими.
Успя да заблуди стареца още два дни, преди той да се усети, че Адаир е излязъл от безсъзнание. Провери крайниците и ставите му, както беше направила Маргерит, и приготви еликсир, който изля в гърлото му. Точно тази отвара го издаде, защото пареше и накара цялото му тяло да се свие от конвулсии.
— Надявам се, че си научи урока, така че от цялата ти измама може да излезе и нещо добро — изръмжа му лекарят, докато обикаляше около писалище то. — А урокът е, че не можеш да избягаш от мен. Ще те намеря, където и да отидеш. Не можеш да заминеш толкова далеч, нито да се скриеш толкова дълбоко, че да ме заблудиш. Следващия път, когато се опиташ да ме измамиш, да не изпълниш задълженията си, за които съм платил, или да откраднеш нещо от мен, този малък епизод ще ти се стори като леко наказание. Само да се усъмня, че не си ми лоялен, ще те вържа с верига за стената на тази къща и никога повече няма да видиш дневна светлина. Разбра ли?
Старецът не беше ни най-малко притеснен от омразата, с които го изгледа Адаир.
След няколко седмици младежът вече ставаше от леглото и куцукаше из стаята с помощта на бастун. Ребрата му още пукаха и го боляха всеки път, когато си вдигнеше ръцете, затова бе безполезен за Маргерит, ала можеше вече да помага на лекаря вечер. Но всички разговори между тях секнаха. Старецът му изръмжаваше заповедите си и Адаир се скриваше от погледа му веднага щом ги изпълнеше.
След два месеца, през които приемаше редовни дози от парещия еликсир. Адаир оздравя до степен да може да носи вода и да цепи дърва. Беше в състояние и да тича, но не дълго, и бе сигурен, че може и да язди, ако се наложи. Понякога, когато събираше билки в подножието на хълма, се заглеждаше в широкото зелено поле и си мислеше за бягство. Страстно желаеше да се освободи от стареца, но… Призляваше му от мисълта за наказанието и почти решен на самоубийство, се връщаше в къщата.