Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Мистър Пикуик не се нуждаеше от втора покана. Десет минути му бяха достатъчни да завърши сутрешния си тоалет и дори толкова време не бе изтекло, когато той бе вече до възрастния джентълмен.

— Здравейте — каза на свой ред мистър Пикуик.

Той видя, че неговият домакин бе въоръжен с пушка, а друга, готова за стрелба, лежеше на тревата. — Какво става тук?

— Ами ние с вашия приятел се гласим да стреляме по враните преди закуска — отвърна възрастният джентълмен. — Той е добър стрелец, нали?

— Чувал съм го да разправя, че бил отличен — отговори мистър Пикуик, — ала никога не съм го виждал да стреля.

— Ех, иска ми се по-скоро да дойде — рече домакинът. — Джо, Джо!

Шишкавото момче, този път под влиянието на свежата утрин задрямало само седемдесет и пет и нещо на сто, изскочи от къщата.

— Качи се горе и повикай джентълмена. Кажи му, че ще ни намери с мистър Пикуик при враните. Чуваш ли! Доведи го там.

Момчето изчезна да изпълни заръката, а домакинът, нарамил двете пушки като втори Робинзон Крузо, поведе мистър Пикуик извън градината.

— Ето тука е — рече възрастният джентълмен и спря сред една алея между дърветата, след като бяха вървели няколко минути.

Това сведение бе съвсем излишно, защото непрекъснатото грачене на нищо неподозиращите врани достатъчно ясно сочеше тяхното местонахождение. Възрастният джентълмен постави едната пушка на земята и зареди другата.

— Ето ги — каза мистър Пикуик; той изрече тези думи щом очертанията на мистър Тъпман, мистър Снодграс и мистър Уинкл се появиха в далечината. Шишкавото момче, не напълно сигурно кой джентълмен му бяха заръчали да доведе, със забележителна предвидливост ги бе повикало и тримата, за да избегне всякаква възможна грешка.

— Елате насам — махна възрастният джентълмен на мистър Уинкл. — Такъв мераклия стрелец като вас трябваше да е на крак много по-рано, дори и за такава една проста работа.

Мистър Уинкл отвърна с принудена усмивка и пое другата пушка, а лицето му доби израз, какъвто вероятно би имала някоя врана ясновидка, обхваната от предчувствия за близката си насилствена кончина. Може би беше от мерак, но страшно приличаше на униние.

Възрастният джентълмен кимна и две дрипави момченца, доведени до това място от младия „Ламбърт“47, се закатериха по дърветата.

— За какво са тук тия деца? — рязко запита мистър Пикуик. Той бе порядъчно разтревожен, защото бе чувал доста много и доста често за мизерния живот на селяните, и му мина през ума, че може би тия малчугани, прикрепени към земята, са принудени да изкарват несигурната си прехрана тъй рисковано, като сами стават мишени за неопитни ловджии.