Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Дивен, дивен край! — въздъхна този възторжен джентълмен, отваряйки решетъчния си прозорец. — Кой, веднъж почувствувал очарованието на гледка като тази, може да живее и да вижда ден след ден само тухли и керемиди? Кой би продължил съществуването си там, дето няма гора, а само гора от комини по покривите; дето няма нищо напомнящо за Пан освен пан-тите по вратите и прозорците; дето вместо купи сено има само купчини камък? Кой би търпял сивата действителност на подобно място? Кой — питам аз — би издържал?
И след като дълго размишлява върху самотата, имайки пред вид най-изтъкнатите самотници, мистър Пикуик подаде глава навън и заоглежда всичко наоколо.
Сочен, приятен дъх на сено достигаше до неговия прозорец; ухание на стотици цветя от градината под спалнята му изпълваше въздуха; свежата зеленина на ливадите сияеше под утринната роса, блеснала на всеки лист, потрепващ от лекия полъх; а птичките пееха, като че всяка святкаща росна капка за тях бе извор на вдъхновение. Мистър Пикуик изпадна в омайна сладостна мечтателност.
— Здравейте! — беше викът, накарал го да се опомни.
Той погледна вдясно, но не видя никого; очите му се отклониха наляво, проучвайки цялата околност; после се взря в небето, но никой не го викаше оттам; и най-сетне направи онова, което простият ум би сторил веднага — надзърна в градината и там видя мистър Уордл.
— Как се чувствувате? — запита този добродушен човек, вече задъхан при мисълта за удоволствието, което му носи денят. — Прекрасна утрин, а? Драго ми е да ви видя станал толкова рано. Побързайте и слезте тук при мен. Чакам ви!
Мистър Пикуик не се нуждаеше от втора покана. Десет минути му бяха достатъчни да завърши сутрешния си тоалет и дори толкова време не бе изтекло, когато той бе вече до възрастния джентълмен.
— Здравейте — каза на свой ред мистър Пикуик.
Той видя, че неговият домакин бе въоръжен с пушка, а друга, готова за стрелба, лежеше на тревата. — Какво става тук?
— Ами ние с вашия приятел се гласим да стреляме по враните преди закуска — отвърна възрастният джентълмен. — Той е добър стрелец, нали?
— Чувал съм го да разправя, че бил отличен — отговори мистър Пикуик, — ала никога не съм го виждал да стреля.
— Ех, иска ми се по-скоро да дойде — рече домакинът. — Джо, Джо!
Шишкавото момче, този път под влиянието на свежата утрин задрямало само седемдесет и пет и нещо на сто, изскочи от къщата.
— Качи се горе и повикай джентълмена. Кажи му, че ще ни намери с мистър Пикуик при враните. Чуваш ли! Доведи го там.
Момчето изчезна да изпълни заръката, а домакинът, нарамил двете пушки като втори Робинзон Крузо, поведе мистър Пикуик извън градината.
— Ето тука е — рече възрастният джентълмен и спря сред една алея между дърветата, след като бяха вървели няколко минути.
Това сведение бе съвсем излишно, защото непрекъснатото грачене на нищо неподозиращите врани достатъчно ясно сочеше тяхното местонахождение. Възрастният джентълмен постави едната пушка на земята и зареди другата.
— Ето ги — каза мистър Пикуик; той изрече тези думи щом очертанията на мистър Тъпман, мистър Снодграс и мистър Уинкл се появиха в далечината. Шишкавото момче, не напълно сигурно кой джентълмен му бяха заръчали да доведе, със забележителна предвидливост ги бе повикало и тримата, за да избегне всякаква възможна грешка.
— Елате насам — махна възрастният джентълмен на мистър Уинкл. — Такъв мераклия стрелец като вас трябваше да е на крак много по-рано, дори и за такава една проста работа.
Мистър Уинкл отвърна с принудена усмивка и пое другата пушка, а лицето му доби израз, какъвто вероятно би имала някоя врана ясновидка, обхваната от предчувствия за близката си насилствена кончина. Може би беше от мерак, но страшно приличаше на униние.
Възрастният джентълмен кимна и две дрипави момченца, доведени до това място от младия „Ламбърт“47, се закатериха по дърветата.
— За какво са тук тия деца? — рязко запита мистър Пикуик. Той бе порядъчно разтревожен, защото бе чувал доста много и доста често за мизерния живот на селяните, и му мина през ума, че може би тия малчугани, прикрепени към земята, са принудени да изкарват несигурната си прехрана тъй рисковано, като сами стават мишени за неопитни ловджии.
47
Даниъл Ламбърт (1770–1809) — станал нарицателно понятие за дебел човек — при смъртта си, казват, тежал 330 кг.