Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

Нефертити му посочи хълмистото море от пясък. На километър-два пред тях се издигаха назъбени черни скали. Изглеждаха така, сякаш някой бе начупил с гигантски чук цяла планина от асфалт.

Нефертити кимна към изпепеления от слънцето пейзаж:

— Процепите са лабиринт от скали, пясък и сенки. Много лесно е да се загубиш там. Още по-лесно е да загинеш. Най-различни пустинни създания намират спасение от слънцето в дебелата сянка на скалите.

Шадуф изглеждаше разтревожен.

— И това не е най-лошото.

Марика пристъпи към Джейк и попита:

— Защо?

— Процепите достигат почти до Великия вятър. Лежат в сянката на Анкх Тави. Именно от тази сянка трябва да се боиш най-много. Защото в нея се крият същества, подобни на харпиите, които не биха оцелели на друго място.

Нефертити въздъхна демонстративно.

— Това са само приказки.

Марика погледна Джейк. Не една и две приказки бяха оживели пред очите им. Въпреки това в нейните той прочете решимост. Каквито и опасности да ги очакваха, нямаха друг избор, освен да стигнат до Анкх Тави.

Джейк се обърна към останалите:

— Какво чакаме?

Половин час след като напуснаха разбития кораб, бяха успели да изминат два километра през пустинята. Краката им потъваха в пясъка и това забавяше темпото им.

Слънцето изгаряше всяко кътче незащитена от дрехи кожа. В момента Ра се издигаше на западния хоризонт и отказваше да залезе, сякаш за да им се присмее. Цялото тяло на Джейк беше плувнало в пот. Краката започваха да го болят от непрестанната борба с пясъка.

Поне разполагаха с достатъчно вода, взета от останките на круширалия кораб. Бяха взели и оръжия, както и куп неща, необходими за оцеляването им в пустинята — наметала, палатки, ловни приспособления, готварски принадлежности. Кой можеше да каже колко дълго ще останат в пустинята?

Докато Джейк крачеше към следващата дюна, почувства, че пясъкът се променя, става по-твърд и по-лесен за ходене. Неспирното шляп-шляп се превърна в хрус-хрус, сякаш стъпваха по плаж, застлан със счупени черупки от раковини.

Присви очи, за да ги предпази от блясъка, наведе се и гребна шепа пясък, след което го остави да изтече между пръстите си. Зрънцата не бяха по-едри от фин барут. В шепата му останаха само светли парченца с различна големина и форма.

— Кости — обясни Нефертити, забелязала интереса му към пясъка. — Излъскани от вятъра, смлени от пясъка.

Ужасен, Джейк захвърли парченцата кости и изтри дланта в ризата си. Когато изкачиха и тази дюна, зърнаха черните скали на Процепите да се издигат на стотина метра пред тях.

Спуснаха се по склона и видяха, че в тях с празните си очни кухини се взират избелени от слънцето черепи, някои с големината на цяла канара. Прекосяваха огромно гробище. Разпилените наоколо ребра образуваха сводести катедрали или миниатюрни затворнически килии. Гръбначни стълбове на различни животни се виеха като змии край пътя им. Мястото беше златна мина за всеки търсач на фосили от палеолита, но при вида му Джейк го побиха тръпки.