Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

Когато Джейк изкачи стъпалата, които водеха към мостика, най-сетне видя причината за тази суматоха. На осемстотин метра зад тях летеше огромен кораб, чийто силует се очертаваше съвсем ясно на фона на слънцето.

Джейк се опря на парапета и го огледа по-добре. Беше го виждал и преди — на летището в Ка-Тор. Това бе царската ладия с трите си огромни балона и палубата с размерите на боен кораб.

Шадуф се присъедини към тях.

— По всичко изглежда, че на Кре и на останалите черноризци са им пораснали крила.

— Как се осмеляват да крадат ладията на баща ми? — попита гневно Нефертити.

— Можем ли да им избягаме? — поинтересува се Джейк.

— За известно време. — Шадуф придружи отговора си с вдигане на рамене. — Може би ще успеем да се доберем до Великия вятър. Но по това време те вече ще са се залепили за опашката ни.

Джейк погледна в другата посока. Неясните очертания на пясъчната буря се намираха на много километри пред тях.

— Какво можем да направим?

Шадуф посочи с ръка готвещият се за битка екипаж:

— Да положим всички усилия да оцелеем. — Подаде на Джейк далекогледа, преди да се върне при Хор и Политор. — Виж сам. По всичко изглежда, че Кре отчаяно иска да ти вземе камъка.

Джейк вдигна далекогледа и регулира фокуса. Приятелите му застанаха от двете му страни. В окуляра се появи царската ладия. На борда й като че ли се бе събрала цяла армия, десет пъти по-многобройна от екипажа на „Дъхът на Шу“. Забеляза стрелци с арбалети, три катапулта на носа, дузина огромни арбалети с размерите на оръдия.

„Дъхът на Шу“ отстъпваше не само по отношение на екипажа, но и на въоръжението.

На носа на ладията стояха две фигури — Кре и Хека. Докато Джейк ги оглеждаше, забеляза, че вещицата вдига рязко глава и вперва поглед право в него.

Той се напрегна, но не трепна, крепеше го омразата му към нея.

Хека измъкна от една гънка на расото си малката костена пръчка и я вдигна високо. Погали я с костеливата си ръка, завършваща със закривени остри нокти. Въпреки разстоянието Джейк добре виждаше кръвния камък на върха на пръчицата. Нещо капна от един от ноктите й върху кристала. Не бе трудно да се досети какво е това. Нещо, което камъкът винаги бе жадувал.

Кръв.

От края на пръчицата заизлизаха дим и сенки. Вещицата се наведе напред и духна лекичко кристала, сякаш се опитваше да угаси свещ. От върха на вълшебната й пръчка изскочи облак дим, който се разпадна, превърна се в безброй сенки и изчезна.

Джейк нямаше представа що за алхимия е това, но тя определено не вещаеше нищо добро. Той свали далекогледа.

Пиндор протегна ръка. Беше негов ред да го вземе.

— Толкова ли е зле, колкото изглежда?

— По-зле.

Пиндор надникна в далекогледа, сетне го подаде на Марика. Очевидно не искаше да гледа повече.

— Готови за завой на щирборда! — изрева Хор от мостика, без да изпуска кормилото. — По мой знак! Сега!