Тайния дневник на Източната перла

Бях доста придирчива по отношение на стаята, в която щях да се настаня, и огледах три, докато най-после се спрях на онази с най-голямото легло и с най-меките килими. Банята също беше много удобно разположена и изключително добре оборудвана — с масивни месингови кранчета и вана от дърво. Във фоайетата на хотела имаше електрическо осветление, макар и не особено силно, но спалните и коридорите още не бяха електрифицирани и изглеждаха доста мрачни. На шкафчетата до леглото имаше газени лампи, а в баните — свещи. Раклата в долния край на леглото беше с изкусна дърворезба — водните кончета бяха като живи, а лилиите сякаш току-що разцъфнали. Вдигнах капака и ме лъхна мирис на евкалипт, който събуди спомена за Шимако. Тя пръскаше с такова масло сандъците си за бельо и чаршафите и ароматът понякога се усещаше в косата й. Горещо се помолих да не я сънувам тази нощ, защото щях да се събудя обзета от печал. Напръсках чаршафите с масло от хризантеми, пръснах малко и на китките и гънката на шията си, после пратих младия прислужник да ми купи вишни, акациев мед и восъчни свещи, с които да смекча студената синя светлина на газените лампи. Бях си донесла шампанско, саке и черните руски цигари, от които обичах да си запалвам вечер.

Поспах около час, после се изкъпах и облякох дългата до земята роба, която носят китайските мъже аристократи от средното съсловие. Дългите й ръкави скриваха очевидно женските ми ръце, а закопчаната догоре яка тънката ми шия. Прибрах косата си под прилепнала по главата копринена шапчица. Отдолу под робата бях съвсем гола, като изключим пояса, който стягаше гърдите ми.

Портиерът на хотела ме изгледа поучудено, когато, дегизирана така, седнах в колата, поръчана на името на принцеса Източна перла, както Дойхара държеше да се представям в Тяндзин. Нощта беше безлунна и небето — черно като въглен. Нито една звезда не озари пътя ни, само фаровете на автомобила прорязваха мрака.

От Танака знаех, че полковник Дойхара е изключително амбициозен и обикновено работи до късно вечерта в щаба на Специалните служби. Той преследваше успеха с истинско настървение, а западните журналисти го наричаха „Лоурънс от Манджурия“ заради контактите, които имаше в тази провинция. Танака не ми беше споменал обаче колко внушителен мъж е началникът му, както и факта, че е от благородно потекло и се ползва с огромното доверие на император Хирохито. Предполагам, че от мъжка ревност Танака беше премълчал всичко, което би могло да събуди интереса или възхищението ми. Дойхара и бездруго имаше репутацията на съблазнител и на човек, който не би се спрял пред нищо, реши ли да постигне целта си. Знаех, че скоро ще наруша обещанието, дадено на Танака, но се надявах той да не разбере, а и винаги съм смятала, че обещанията са условности, предназначени единствено да ни улесняват живота, и не бива да се приемат твърде на сериозно. Аз лично никога не съм вярвала на обещания.