Тайния дневник на Източната перла
- Автор: Линдли Морийн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-705-3
- Переводчик: Йолина Миланова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайния дневник на Източната перла». Краткое содержание книги:
Романът проследява трескавата житейска съдба на реално съществувалата Йошико Кавашима — пленителна и противоречива личност, свикнала да живее на ръба, да блести в обществото денем и да се бори с демоните си нощем, способна да манипулира човешки съдби в опит да открие собствената си същност.
Танака обичаше добрата храна и често ме водеше в Китайския квартал, където кухнята беше по вкуса му. Там опитах специалитети като ориз с яйца и ларви или пък прясно месо от глиган, напоено с мед от бяла детелина. Вкусът на сладкишите също беше неземен — особено на един с бадеми и сироп от круши. Угощението неизменно завършваше със супа от кестени или морски копър. Може би заради вродената си лакомия, китайците са ненадминати готвачи, трябва да им се признае.
В Китайския квартал, с неговите тесни улички, където мъжете играеха маджонг, а над главите им висеше простряното пране, къщите гъмжаха като мравуняци и почти над всяка врата се полюшваше кафез с пойна птичка. Тук се подвизаваше цяла мрежа от шпиони, местните гангстери, с които Танака започна да ме запознава.
В една от мизерните, схлупени къщи край Портата на дълголетието живееше старица, която всички наричаха Майката. Момчетата й бяха цял отряд и макар нито едно от тях да не беше нейна плът и кръв, те й се подчиняваха безпрекословно. Достатъчно беше да кимне с глава и те бързаха да изпълнят нарежданията на Танака. Майката винаги носеше шал, увит около главата си, и евтино елече с дебела подплата, за да й топли на гърдите. По-късно разбрах от Танака, че шалът скрива плешивостта й, а в подплатата на елечето е зашила парите си, затова никога не се разделяше с него.
При запознанството ни Майката ме огледа от глава до пети и каза на Танака, че съм красива като чер нефрит, но духът ми е от стомана. Добави, че й напомням за нейната собствена младост и че ми пожелава да имам нейния късмет. Сравнението не ми допадна — не виждах нищо общо между себе си и тази сбръчкана старица. Не можех да си представя, че и аз някога ще остарея — самата мисъл за това ми се струваше ужасяваща, способна да отрови радостта ми от живота, затова я пропъждах от съзнанието си. А и старата жена срещу мен беше селянка — всеки знае, че те остаряват рано, съсухрят се като плод на клона.
Майката беше собственик на няколко къщи в квартала. В едната държеше момичета от селата, които пласираше срещу съответната цена. По-грозничките ставаха сервитьорки в някоя чайна, по-хубавите — проститутки. Танака се ползваше с правото на неограничен избор и често предпочиташе някое момиче с по-обикновена външност пред красавиците.
Колкото по-свързана с живота на този мъж се чувствах, толкова по-рядко ме спохождаха мрачните настроения. Затова беше странно, че започнах да сънувам как падам в морето от крайбрежните скали или как се нося като прашинка в небето, а около мен е толкова тихо, че чувам ударите на собственото си сърце.
Когато ме опозна, Танака разбра, че може да ми довери всяка тайна. Тогава му хрумна, че от мен би излязъл чудесен шпионин, и не след дълго аз бях тази, която предаваше поръчките му на Майката. И бездруго вече познавах момчетата по име. В желанието си да ме направи още по-полезна за каузата, капитанът ме изпрати да усъвършенствам английския си в едно от най-добрите езикови училища в Шанхай. Вече се водех член на Специалните служби, за което получавах и съответното заплащане. Благодарение на Танака осъществих и една своя стара мечта — започнах да вземам уроци по летене. Откак бях летяла от Токио до Порт Артур с Кавашима и Нобу, си мечтаех да се науча да управлявам самолет. Така ми се искаше Нобу, който ми дръпна онази лекция за жените, да ме види отнякъде.
Под вещото ръководство на Танака бързо овладявах тънкостите на професията. Научих се как да сядам в ресторант, така че да чувам разговор през три маси, и как да бъда невидима в дамската тоалетна, където понякога можеше да се сдобиеш с учудващо ценна информация. Започнах да се сприятелявам с лекота с хора, с които преди не бих си и помислила, че мога да имам нещо общо, например с бъбривите съпруги на американските офицери, които смятаха, че е много „шик“ да общуват с мен. Често сядах с тях в бара на хотел „Палас“, където те, уморени от обиколките по магазините, пиеха оцветен в розово джин или някакви противни сладникави коктейли, които приличаха по-скоро на плодова салата, отколкото на алкохол.
Като цяло те се възхищаваха на японците, опитваха се да подражават на британската аристокрация и смятаха, че китайците ги бива само за слуги и търговци на дребно. Бъбреха си за дрехи и парфюми, но също така обсъждаха и гафовете на някои от офицерите, новите назначения, изобщо всичко, което бяха чули от устата на съпрузите си. Много по-разкрепостени от японките, те се чувстваха свободни да говорят и правят каквото си искат, дори понякога открито да се подиграват на съпрузите си.