47-ият самурай [bg]

Не откри нищо и в Акасака, друг лъскав район с барове, нощни клубове, публични домове и най-вече еротични бани — онези типично японски бордеи с хлъзгав под, предлагащи хигиенизиране, комбинирано с орален секс, но не толкова луксозни, както в Гиндза. В банята езиците се развързваха, в един или друг смисъл. И тук обаче — нищо. Никой не искаше да говори.

Ник разговаряше с телохранители, бармани, сервитьорки, музиканти, рокери, ченгета, наркопласьори, някои от по-нисшите мафиоти, хора, които познаваше или които бяха чували за него. Хвърли купища пари в заведения като „Кавърн клъб“, „Крокодайл“, „Фукурики ичидза“, „Гаспаник бар“, „Джеронимо шот“, „Ичимон“, „Хобгоблин Токио“, „Шинджуку пин ин“, „Ръгби руум“, „Нанбатей“, „Милк“, „Маниак лав“, „Уориър селт“, „Ксанаду“ и „Йелоу“. Научаваше имена на нови хора, с които да говори, на нови места, където да отиде, но навсякъде, в луксозни или в пропаднали заведения, получаваше приблизително едно и също предупреждение:

— Приятел, по-добре не се занимавай с този човек. Този човек е сериозна работа. Ако разбере, че го търсиш, ще ти спретне едно посещение и ще осъмнеш нарязан на филийки.

— Разбрах. Чух само някои неща и искам да ги изясня.

— Всичко е ясно, Ямамото сан. Ще умреш за славата на „Токио флаш“. Това ли искаш?

— Благодаря, друже.

— Късмет, човече.

Обиколи Ниши Адзабу, Ропонги, Хараджуку, Шибуя, дори Ебису, известен с многото емигранти, макар че не беше много вероятно един гайджин да знае нещо за подмолния свят на Токио.

Не, не, нищо. Случайно попадна на новина, нямащо нищо общо с търсенето на Кондо. Въпреки това навсякъде се говореше за това, чуваше го на десетки места. Беше свързано с порнографската индустрия, която също се контролираше от якудза. Момчетата от „Империал“ били завързали връзка с някакви американци и сега подготвяли голяма сделка. Явно смятаха да повикат западни порнозвезди и да включат руси красавици в продукцията си, което изглеждаше многообещаващо, ако получат разрешително за внос. Всеки, който успее да внесе американско порно в Япония, щеше да натрупа състояние, защото апетитът на японците към бели жени беше всеизвестен. А пък ако успееш да вкараш бели красавици в типично японските перверзни — групово изпразване, безразборен секс в метрото, пирсинги, връзване, уриниране, сценарии с учителки, стюардеси и секретарки — приходите щяха да са огромни. Досега обаче никой не беше успял да пробие забраната са внос на чужди порнофилми; никой нямаше достатъчно власт, за да ги прекара през митницата.

Мива, по прякор „Шогуна“, защото управляваше „Шогунат видео“, бе известен с интереса си да запази японското порно само за японци. Използваше всичките си връзки за запазване на строгото законодателство в тази област и всяко американско студио, което се опиташе да работи в Япония, веднага се сблъскваше със законови проблеми и полицейски тормоз. Шогунът почти със сигурност бе побъркан националист, подобно на много други мафиоти с връзки в законния бизнес и бизнесмени с връзки в мафията.