![47-ият самурай [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/0/3/2/47-iyat-samuraj-bg-download.jpg)
47-ият самурай [bg]
- Автор: Хантер Стивен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «47-ият самурай [bg]». Краткое содержание книги:
Но близо шейсет години по-късно съдбата среща техните синове. Филип Яно отчаяно търси помощта на Боб Лий Суогър, за да открие меча на своя баща, използван в паметната битка.
Боб открива оръжието и отлита за Токио. Но вместо историята да приключи тук, Яно и семейството му са зверски убити. Боб се озовава в центъра на поредица от жестоки престъпления и недоумява как един меч предизвиква толкова кръвопролития.
Защото той все още не знае, че държи в ръцете си не обикновено оръжие, а легендарен и безценен самурайски меч, за който си струва да убиваш.
За да разплете загадката, Боб Лий Суогър се впуска в света на самураите, свирепия подземен живот на якудза и неписаните правила на японската култура. И само едно е ясно — парите и властта могат да доведат мъже от различни националности до опасни крайности.
Ден и нощ се сливаха. От първата сутрин, когато влезе в залата за кендо, Боб не беше виждал слънцето. Едва успяваше да открадне няколко минути сън, вдигаха го почти в безсъзнание, завличаха го в доджото и го караха да тренира. Някакви хлапета му се присмиваха, изглеждаше им страшно смешен, голям, едър, тромав, недодялан. Понякога дори Дошу се усмихваше.
Неусетно обаче, някак си той усвои ритъма. Започна да чувства движенията, дори може би ги изпълняваше правилно. Колкото по-малко се стараеше, толкова повече му се удаваше. Може би защото беше толкова изтощен, че вече не се интересуваше, но започваше да усвоява гладкостта.
Дошу стоеше срещу него, боккенът замахна към лицето му и Боб реагира достатъчно бързо, за да парира и да го отбие надолу. Видя три възможни хода от тази позиция: можеше да вдигне меча си и да пробва хоризонтален удар, миги йокогири — с който да порази Дошу в гърдите; можеше да се завърти навътре, да се приближи до противника, използвайки безпомощното му състояние, и да нанесе назад пробождащия удар цуки; можеше да се извърти назад, да заеме отново позиция за удар и да пробва друго, по-широко замахване.
Докато той мислеше, Дошу действаше. Дребосъкът се отдръпна назад, облекчи натиска върху горната част на меча си и като отстъпи настрани, одраска с острието си гърлото му. Ако мечът беше истински, Боб щеше да се търкаля на земята, опитвайки се да задържи безвъзвратно изтичащата си кръв.
Тренировките продължиха в същия дух с все по-сложни схватки; Боб разбираше принципа, виждаше възможностите, но още не можеше да реагира навреме.
— Мамка му! — изръмжа.
— Луната в студен поток като огледало — каза японецът.
Боб се опита да се съсредоточи, но не стана. При всяка схватка получаваше болезнени удари с дървения меч, който оставяше все нови синини и отоци по тялото му. Целият бе плувнал в пот. Не чувстваше пръстите си. Колко още щеше да продължава това?
Изведнъж спря.
Дошу се отдръпна и го погледна. После произнесе присъдата си:
— Първи ден — осем удара. Не зле. Втори ден, упражнение с тамешигири, не зле. Вчера дуелиране, добре. Днес дуелиране, не много добре. Нищо.
— Днес не ми е ден.
— Няма „Днес не ден“. Никой якудза не каже: „Днес ли ти ден? Добре, бием днес.“
— Опитвам се — измънка Боб и веднага си представи как Йода казва: „Няма опитване. Има само правене.“
Дошу обаче каза:
— Ти не знае достатъчно. Всеки те победи.
На Боб му идеше да каже: „Ама нали ти каза, че скоростта е лошо. Желанието да победиш, е лошо.“ Но замълча. „Защо да споря? — помисли си. — Той е специалист; аз не съм. Няма смисъл да му противоречиш. Просто се примири.“
Поклони се смирено пред мъчителя си и веднага видя, че това му хареса. Боб си придаде непроницаемо изражение. Нищо. Празнота. Влез в празнотата. Не съществувай. Използвай мисълта, за да се докоснеш до немисълта.
— Сега ти спиш.
— Не, добре съм. Мога да продължа.
— Не, спиш. Уморен, пребит, разочарован, объркан. Няма концентрация. Сега ти спиш. Дойдеш, когато се събудиш. Но тогава — биеш се.
— Ще се бия ли?
— Да. Дуел. Но трябва победиш.
— Ще победя.
— Трябва победиш. Ако не, аз тебе изритам. Не мога тебе помогна нищо. Отиваш си. Суогър и без това скоро умре, няма смисъл помагам.
— Ще победя — зарече се Боб и си вярваше.
Това ново развитие на нещата му хареса; отново се връщаше към нормалната логика. Това беше някакъв край, някакъв резултат. Той щеше да се бие, да победи и да продължи напред. Перспективата за нещо завършено му харесваше.
Дошу се поклони; Боб отвърна на поздрава и си тръгна. Влезе в кухнята, където за негова изненада го чакаше обилна вечеря. Той се наяде лакомо. После възрастната дама — може би майка на Дошу, или прислужница, или сестра, не му я бяха представили — го заведе в една стая, където имаше истински душ. След като тя излезе, Боб се съблече и се потопи блажено в горещата, щипеща вода, натъртените мускули и подутите му стави започнаха да се отпускат. След известно време излезе, уви се с кърпа и намери подготвения за него сламеник зад кухнята. Някой му беше сложил матрак и чист ленен чаршаф и Боб го намери изненадващо удобен.
Когато се събуди, беше светло.
„Готов съм — помисли си. — Ще победя.“
Намери чист бандаж, обу си панталони ги, после хакама, която вече знаеше как да върже — всички възелчета и фльонги, правилни и подредени. След като се облече, разгря в продължение на двайсет минути. Накрая, ободрен, сложи горнище ги, завърза здраво колана и отиде в доджото.