![47-ият самурай [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/0/3/2/47-iyat-samuraj-bg-download.jpg)
47-ият самурай [bg]
- Автор: Хантер Стивен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «47-ият самурай [bg]». Краткое содержание книги:
Но близо шейсет години по-късно съдбата среща техните синове. Филип Яно отчаяно търси помощта на Боб Лий Суогър, за да открие меча на своя баща, използван в паметната битка.
Боб открива оръжието и отлита за Токио. Но вместо историята да приключи тук, Яно и семейството му са зверски убити. Боб се озовава в центъра на поредица от жестоки престъпления и недоумява как един меч предизвиква толкова кръвопролития.
Защото той все още не знае, че държи в ръцете си не обикновено оръжие, а легендарен и безценен самурайски меч, за който си струва да убиваш.
За да разплете загадката, Боб Лий Суогър се впуска в света на самураите, свирепия подземен живот на якудза и неписаните правила на японската култура. И само едно е ясно — парите и властта могат да доведат мъже от различни националности до опасни крайности.
— Не, не, не! — закрещя дребосъкът. — Лош ъгъл, голяма глупост. Ъгъл на удар трябва равен на ъгъл на острие, иначе става такава глупост. Аз казал. Прави, каквото казвам.
Боб отново застана срещу килимения си противник, опита се да освободи съзнанието си от излишни мисли и да не се чувства като идиот по хавлия, който сече килими, а да си се представи като свиреп самурай, канещ се да обезглави врага си.
Мечът сякаш се задвижи сам; умът на Боб се изчисти само за секунда, в която, без да осъзнае как, ръцете му плавно се прибраха към тялото и със спокойствието на абсолютно безжизнен труп горната половина на килима бавно се наклони и падна на земята.
— Пак!
И пак, и пак, и пак, и пак.
По някое време Боб започна да нанася по два удара един след друг, замахваше на една страна, завърташе се плавно, воден от инерцията на лакътя и раменете си, и пак удряше. Изглежда, че започваше да овладява метода, чувстваше силата на китките си, леко нагласяше ъгъла, нанасяше удара не с ръцете си, а с центъра на тялото си, тоест, пренасяйки цялата си тежест в меча; изпитваше странно удовлетворение да гледа как килимите падат, посечени от острието му.
— Не идеално — каза Дошу. — Може би добре, но няма време стане идеално. Сега ти може режеш малко. Утре учим се биеш.
— Плаващо чувство в палеца и показалеца, среден пръст — нито стегнат, нито отпуснат, двата последни — стегнати. Тогава вдига меча и трябва почувства желание да убие врага. Не сковано. Ръка — жива. Аз не обича сковани мечове и ръце. Скованост означава мъртва ръка. Гъвкавост е жива ръка.
„Да, лесно ти е да го кажеш“ — помисли си Боб. Дошу вдигна меча си плавно, грациозно, хармонично, като змия, готвеща се да ухапе, като излитащ лебед, мускулите му — в пълно единодействие.
Боб се опита да му подражава, тялото му се съпротивляваше, чувстваше се смешно, като босоног Фред Астер с бутафорен меч във физкултурен салон.
— Не! Не, пак не мисъл. Не мисъл. Прекалено много мисъл.
Какво означаваше това?
Боб се опита да се съсредоточи, но си помисли: „Чакай, по-лесно ще е, ако го разделя на етапи, едно, две, три, после четири, пет, шест и ги отработя поотделно…“
Преодоля смущението и се опита да почувства движението, бавното завъртане в кръста, вдигането на ръцете, това проклето „плаващо чувство в палеца и показалеца“, някак успя да го докара малко по-добре.
— Едновременно, Суогър — каза Дошу, каквото и да означаваше това.
— Ама…
— Не говори! Едновременно. Едновременно!
Какво едновременно?
— Направи щит от юмруци.
— Какво…
— Тялото завърти настрани.
— Добре, но…
— Дръж раменете на ниво на юмруци на врага.
— Ще се опитам, ако…
— Заден крак назад, Суогър.
— Така ли?
— Подражавай стойка на противник.
Боб се опита, но разбира се, нищо не ставаше. Нямаше край, нямаше начало, нямаше план на урока. Дошу му даваше кратки заповеди, крещеше неща от рода „Приближи, не мислене!“, като сержант, който заповядва на войника да залегне и да прави лицеви опори. Продължаваше така, без никакъв смисъл, без край. Четвърти ден? Пети? Следобедът на първия? Кой знаеше? По едно време Боб осъзна, че единственият начин да издържи, е, като не мисли кога ще „свърши“: „Не мисли за «край». Тук не става дума за започване и свършване. Съсредоточи се само върху това, което е пред теб. Прави точно това, което са ти казали. Не мисли за това, не го анализирай, не се опитвай да «учиш». Просто изпълнявай проклетите заповеди и не мисли за време и пространство, за последователност.“ Реши да го приеме като обучение по стрелба и това като че ли помогна. „Трябва просто да научиш тялото си да го прави. Когато го научиш какво се очаква да прави, няма нужда да го управляваш; то действа подсъзнателно, на автопилот, изразът, че си «овладял» нещо, няма особен смисъл, номерът е да накараш тялото да учи, без да го осъзнаваш.“
Може би започваше да схваща; в известна степен.
Суогър пълзи на четири крака и мие пода на доджото. С мек мокър парцал и кофа топла вода. Търка всеки квадратен сантиметър. Пълзи по дъските и достига места, в които никой преди него не се е завирал. Отдава се изцяло на работата и се гордее със съвършеното й изпълнение.
Чистейки, той се натъква на едно ъгълче, където са изложени няколко съкровища на егото: намира се в онова кътче, познато му като нишата на божеството, духовното сърце на доджото, което истински вярващият боготвори.
Там, зад надпис с непонятни йероглифи и няколко портрета на старейшини, които вероятно са основателите на тази школа, има снимки на момчета, а от по-наскоро правените — и на момичета. Всички са запотени, с грейнали от гордост лица, облечени с ги и хакама. Сред тях Боб разпознава Дошу, а между по-старите — виновникът за тази лудост — доктор Отова, с невероятно спокойно и интелигентно изражение. На една снимка двамата с Дошу стоят от двете страни на някакво момче, което, ако се съди по чертите му, вероятно е Отова Младши, синът на учения, стиснал някакъв глупав трофей или нещо подобно. И тримата са запотени, и тримата — въодушевени. Като снимка от ученически шампионат по бейзбол през седемдесетте години, случка, толкова отдавна отминала, че вече е почти забравена, но въпреки това изразяваща някаква непрекъсната приемствена линия между баща и син, идваща от незапомненото минало през поколенията.