За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
Добрахме се до асансьора и вперихме поглед в тъмнината, докато вратите се затваряха, за да ни запечатат в кабината.
— По дяволите, какво ви става, ако мога да попитам? — изкрещя Ниърли и тропна с крак. Без да ѝ обръщам внимание, обхванах Суедж през раменете, защото и двамата имахме нужда от успокоение. Тя трепереше като животинче, хванато в светлината на фаровете и приковано към земята, неспособно да помръдне. Помислих, че е онемяла, но неочаквано тя ме погледна със сините си очи.
— Ти знаеш какво беше — каза тя с глас, който набираше сила по спиралата на ужаса и обвинението. — Ти знаеш.
— Нали видя гората в асансьора преди? — попитах я аз вместо отговор. Тя енергично кимна.
— Кои са те? — изви гласът ѝ. — Откъде са?
— „Ало? Планета Джек, обади се…“ — извика Ниърли, когато вратите се отвориха на 66-и. Беше извън себе си от страх и гняв. — За какво става дума?
— Не си ги видяла? — недоверчиво попита Суедж, а Ниърли я изгледа, сякаш най-сетне бе разбрала, че е прекарала деня в компанията на двама, които би следвало кротко да плетат кошници и да нагъват „Торазин“. Бързо излязох от асансьора с ръка през раменете на Суедж. Опитвах се да разбера какво става, но каквото и да бе, то се случваше прекалено бързо. Някой бе хвърлил последния къс от мозайката в скута ми — огромно позлатено парче, паднало право от небето. Но аз специално бях готов на всичко само и само да се отърва от него, докато не реша какво означава.
— Какво да видя? — попита Ниърли, която едва смогваше да ни следва.
— Птиците — отговорих ѝ аз, но знаех, че просто няма как да ги е видяла. Същото се отнасяше и до Суедж, а ако трябваше да бъдем съвсем точни — и до мен! Тези птици просто не биваше да бъдат там, а това се отнасяше и до гората в асансьора, която бях приел като следствие от рапта. Треперех, без да опитвам да се сдържа, и изобщо не се чувствах корав пич.
— Суедж — казах аз. — В какво се беше загледала на излизане от бара?
— В рамката на вратата — отговори ми тя. — Дървото мърдаше много интересно.
Еверест, скачането от стени, дивите щастливи птици. Всичко водеше към едно място — гората.
Но аз нямах намерение да се връщам там.
Изминахме на бегом по пустите коридори разстоянието от асансьора до ъгъла на „Тайсън“ и „Стоунс“ и се скупчихме пред вратата на Ниърли. Тя трескаво бъркаше за ключовете си, а аз диво се оглеждах. В този момент ключалката се обади:
— Има някой вътре — спокойно оповести тя. — Реших, че може да ви заинтересува.
— Кой? — хлъцна Ниърли, а аз извадих пистолета си. Понякога се питам защо не взема да си го имплантирам хирургически в дланта.
— Не каза — с мек тон отговори ключалката, сякаш мислите ѝ бяха на друго място. — Имаше ключ, така че аз просто нямаше какво да направя.
— Хауи? — попитах аз Ниърли, като се постарах да не изпадам в паника.
Но тя поклати глава и отстъпи назад.
— Той ми е мениджър, не ми е приятел.
Взех ключовете от Ниърли и застанах срещу вратата. Заредих нов пълнител в пистолета. Амунициите ми приключваха, но както се развиваха нещата, скоро нямаше да имам нужда нито от амуниции, нито от нищо.
Ниърли ме дръпна за ръкава.
— Мисля, че вътре не ни чака нищо хубаво. Да идем на друго място. Наистина, чувала съм, че Флорида била…
— Сигурно си права, но трябва да си върна диска на Мал — отговорих ѝ. — Нищо друго не ми е останало от него.
А тя съвсем сериозно каза:
— Разбирам те, уважавам дружбата ви и така нататък, но според мен има ситуации, когато…
Сложих ключа в ключалката и го завъртях.
— Късмет — пожела тя и аз направих първата си крачка в коридора. Откъм спалнята се чуваше лек шум като от стъпки по мокет.
— Кой е там? — поинтересувах се аз. Никакъв отговор. Направих още няколко крачки. — Държа пистолет и съм в много особено настроение — допълних аз за доброто на неизвестния натрапник. — Така че който и да си ти, гледай да не ме ядосаш.
Все така никаква реакция, освен шума от стъпките. Онзи явно нямаше къде да отиде, аз пък не желаех да отстъпвам, така че се наложи да поема дълбоко въздух и да нахълтам в стаята.