За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
Вдигнах очи и видях, че Суедж ме гледа.
— Добре ли си, Джек? — попита ме тя. Спрях да барабаня с пръсти по масата и се усмихнах.
— Разбира се. Как беше бургерът?
— Вкусен — отговори ми тя и на свой ред се усмихна. — По-добър от тези на Ратчет. — Ратчет беше дроид от висша категория, но готвенето не влизаше в списъка на уменията му. От друга страна, излишно бе да се очаква такова нещо от него и даже бе изненадващо, че той все пак бе намирал изход от положението. За пръв път от напускането на Фермата се запитах какво всъщност представляваше този дроид. Почувствах странна меланхолия и самота при мисълта, че едва ли бих могъл да позная в сегашното ѝ състояние машината, спасила живота ми. Изхвърлена на боклука или препрограмирана от компанията — все едно. Мозъкът, който бях познавал, сега положително бе мъртъв като наказание, че си бе позволил да превиши правата си. Помислих си, че на челото ми трябва да бъде изписано предупреждение: „Помисли, преди да станеш част от живота на този човек, защото малко са измъкналите се живи“… Реших, че е време да спра със самосъжалението, защото започваше да ми става досадно и на самия мен.
— Може ли да отидем там? — попита ме Суедж и аз проследих посоката, в която сочеше пръстът ѝ. На един от мониторите беше изобразена планина, огромна и покрита със сняг. Суедж сигурно си мислеше, че тя се намира някъде наблизо до Ню Ричмънд, едва ли не покрай пътя, по който се бяхме спуснали от хълмовете.
— Може би — отговорих аз. И тъкмо се готвех се да кажа нещо по-убедително, когато застинах с полуотворена уста.
Еверест!
— Не си добре — веднага забеляза Суедж. — Виждам по лицето ти. Какво има?
Сетих се какво ми беше подсказала нищо неподозиращата Ниърли снощи. Новинарският материал за някой, който уж открил, че има по-висок връх от Еверест. Сега виждах повторението му.
Но това бяха пълни глупости. Най-високият връх на Земята си беше Еверест. Разбира се.
В мозъка ми започнаха да се отварят и затварят различни вратички. Досетих се за нещо друго: скачането от стени. Или по-скоро скачането през прозорците с нищо друго за компания, освен някакъв прът от фибростъкло. Какво беше това? Имаше ли някакъв смисъл в него?
— Джек, какво има?
Без да ѝ обръщам никакво внимание, погледнах към женската тоалетна. Тълпа новодошли бе уплътнила навалицата пред бара в едновременно полюшваща се хорска маса. Ниърли беше там, далеч от бара, и разговаряше с някакъв мъж. По определени нюанси в поведението ѝ разбрах, че разговорът не е приятен, но не долових основания за опасения.
— Съжалявам, Суедж, но трябва да си тръгваме — казах аз. Суедж се понацупи, но беше разбрала, че нещо не е наред. Стана заедно с мен, изчаках я да си вземе пликовете с покупките и после я пуснах пред себе си през вълнуващата се тълпа.
Когато приближихме до Ниърли, тя вече беше сама.
— Трябва да тръгваме — казах аз. — И то веднага.
Ниърли погледна Суедж, после върна погледа си върху мен.
— Така ли? Кой го казва? Аз още съм жадна. — Сграбчих я за ръката и я дръпнах, съзнавайки, че се държа като неандерталец. Тя се отскубна. — Какво става?
— Кой е най-високият връх на света? — попитах я, полагайки сетни усилия да запазя спокойствие. Ниърли ме изгледа безмълвно. Хората около нас ни притискаха един в друг. — Бързо!
— Ами… Фай. Откриха го неотдавна. Е, печеля ли наградата?
— Не. Точно затова трябва да си вървим — огледах тълпата. Събеседникът на Ниърли беше изчезнал. — Кой беше онзи?
Ниърли се обърка, после се досети кого имам предвид.
— Каза, че ми бил клиент отпреди две години. Искаше да си поиграем тази нощ. Отрязах го. Защо?
— Ти не го ли позна?
— Не, но… как да се изразя? Недей да мислиш, че си запазвам по кичур коса за спомен от всеки.
— Ниърли, повярвай ми! Трябва да се махаме оттук.
Тя поупорства още малко, после се предаде и въздъхна:
— Господи, ти изобщо не си забавен! Тръгнахме към вратата.
Но вече беше много късно. Отново усетих времето да се втурва срещу мен, без да имам представа на какво реагирам. Може би беше някакъв звук от дълбините на тълпата, а може би бях доловил емоцията от нечия раздяла. При всички положения това беше някакво шесто чувство, размърдало се в мен след години дълбок сън. Инстинктивно застанах между Суедж и останалите в бара и изтласках Ниърли към вратата. Извадих скришом пистолета си, усетих Суедж да помръдва зад мен и видях, че Ниърли я е хванала за ръка и я води нанякъде. Не знаех дали ми е повярвала, или е решила по изключение да постъпи както съм ѝ наредил. Каквото и да бе, бях ѝ благодарен.