За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
Изтеглих се няколко крачки надясно, продължавайки да държа пистолета си ниско долу и скрит. Разглеждах лицата на хората и продължавах да се движа по случаен начин — няколко крачки в една посока, после няколко в друга. През цялото време се оглеждах, питайки се къде ли се е скрил. Имах усещането, че се движа през гора от стенещи и извиващи се дървета. Едно време бях много добър в това. Но той явно беше по-добър и от мен.
— Да приключваме — прошепна някой в ухото ми.
Без никакво забавяне, със силно извиване на тялото, изстрелях пета назад и я усетих да се забива в нечий глезен. Извъртях се и вдигнах пистолета. Няколко изненадани лица застинаха със зяпнали усти срещу мен. Онзи беше изчезнал, но сега поне посетителите се стараеха да се махнат от пътя ми. Претърсих с поглед тълпата, без да видя никого, после главата ми сама се обърна към вратата. Мъжът бе успял да се шмугне с котешка ловкост зад гърба ми и сега се намираше на десет стъпки от мен, забързан към Суедж. Не беше Сините светлинки.
Можех да видя почти добралата се до вратата Ниърли, но тя не обръщаше внимание на отчаяните ми жестове. Суедж пък беше извъртяла глава и гледаше в съвсем друга посока — към дървената рамка на вратата. Забравил умението да се провирам през навалица, аз се хвърлих право напред, борейки се с хората, като че ли си пробивах път през гъсти шубраци. Маса ръце, крака и гневни червени лица. И твърди лакти.
Онзи напредваше доста по-бързо от мен и се промъкваше сякаш без никакво затруднение. Имаше нещо в начина му на придвижване — някаква смъртно опасна грациозност, — което ми подсказа, че е бил специално обучаван за такива ситуации. Аз също можех да се похваля с това и някога в миналото може би щях да го догоня. Но не и сега. Онова беше много отдавна.
Осъзнах, че ще се наложи да направя нещо необичайно. Промених курса и се насочих към бара разблъсквайки хората. Скочих на него, без да обръщам внимание на разхвърчалите се под краката ми чаши, изправих се, подхлъзнах се за миг на нещо разлято, извъртях се с лице към тълпата и извиках:
— Спри или ще ти пръсна шибаната глава! — Не беше много оригинално, но това е положението. Някои фрази са като твърдо програмирани в психиката на мъжа. Стане ли нужда, и те изплуват от подсъзнанието, измествайки всичко останало. Онзи явно знаеше тази истина, защото ѝ обърна точно толкова внимание, колкото заслужаваше, и продължи да се приближава към вратата. Тълпата прояви повече благоразумие и се хвърли настрани да ми направи път. Това отвори свободен проход към изхода — точно онова, от което нямах нужда.
„Отлично, Джек — казах си. — Великолепен тактически ход, както обикновено.“
Секунда за вземане на решение. Този тип ми трябваше жив — исках да си поговорим. Но добереше ли се до Суедж, това щеше да сложи край на всичко.
Така че стрелях, безкрайно внимателно.
Куршумът го забърса по врата и го завъртя, но той беше едър мъж и продължи напред. Изстрелях втори куршум в гърба му, хвърлих се от бара, прелетях над няколко изумени глави и се забих право в него. Стоварихме се на пода и около нас веднага се освободи широко пространство. Опитах се да използвам инерцията си и да се претърколя, за да скоча на крака, но той се оказа по-бърз от мен, затисна ме и изтегли собствения си пистолет. Незабавно се извъртях, заработвайки си няколко трески в очите, благодарение на куршума, забил се там, където допреди секунди се бе намирала главата ми.
Реших, че ми писва да бъда мишена из баровете, подпрях се на една ръка, за да се изправяла с другата продължих да стрелям. Проблемът с пистолетите е, че те не убиват толкова бързо, колкото ти се иска. Хората не биват отхвърляни назад в красива дъга. В някои случаи стрелбата само силно ги раздразва. Скочих към него и го хванах за врата, усещайки как пръстите ми се плъзгат в биологията, изсипваща се през дупката там. Обърнах го по гръб, яхнах го през гърдите все още с ръка върху шията му, затиснах ръцете му с колене и насочих пистолета си в челото му. Лицето му беше с тънки черти и неособено чисто, очите бяха дълбоко разположени и тъмни. Под палтото беше облечен в мръсна маскировъчна армейска униформа.
Знаех, че разполагам с много малко време, преди да довтаса полицията, така че опростих нещата:
— Кажи ми кой си и откъде идваш или ще ти пръсна мозъка по пода на долния етаж — казах задъхано. Усещах топлината му да се процежда през пръстите ми.