За подмяна

— Да — въздъхна той измъчено, — трудни времена.

— Какво имаш да ми показваш?

— Насам — поведе ме той.

На масата в офиса му имаше кашон, точно като другите два, които вече бях видял. Приближих се с душа, свита на топка. Събрах всичките си сили.

— Кога пристигна?

— Преди около час — отговори Хауи. — С куриер.

Така или иначе, все щях да го отворя, затова го направих веднага. Развързах връвта. Кашонът леко се заклати, сякаш онова, което се намираше вътре, не бе закрепено достатъчно добре. Представих си как главата на Джени се търкаля, покрита със засъхнала кръв, и едва не реших, че реалността не ме интересува.

И все пак доразвързах възела. Това ми е навик — винаги държа лично да се убедя колко лоши са новините.

Връвта падна и аз подпъхнах пръсти под подгънатата хартия, усещайки горещия дъх на Хауи върху врата си. Кой знае защо, едва сега осъзнах, че съм направил предостатъчно, за да внеса отрицателни емоции в живота му, и реших да му поблагодаря за търпението, когато всичко това приключи. Поех дълбоко дъх и отворих кашона.

Нещо изскочи от дупката право към тавана — цвъркаща топка от движение и миризма, която ме накара неволно да отскоча.

— Ах, да го шибам… — възкликна Хауи и също отстъпи. Обектът влажно рикошира от тавана и полетя обратно надолу, преди да успея да схвана какво е това. Удари се в плота на масата, застина, обърна онова, което със закъснение осъзнах, че представлява глава, и се втренчи в мен. Трябваше ми известно време да спра да мигам и на свой ред внимателно го разгледах, очаквайки всеки момент да скочи отново.

Беше птица… до известна степен. Или по-скоро беше птица и котка — по малко и от двете. Нямаше пера и се издигаше на цяла стъпка височина върху тънките си като спици чупещи се крака, „лицето“ му беше птиче, но — също като тялото — от месо, а не само кожа, при това покрито с протрита, окапала на места оранжева козина. Две закърнели крила стърчаха от двете му страни под прав ъгъл и изглеждаха като безцеремонно ампутирани с ножици и после небрежно пришити обратно. По-голямата част от кожата на съществото се виждаше — неприятна бяла маса, по която на места бе избила някаква сълзяща течност. Тялото се повдигаше и отпускаше, като че ли създанието дишаше с мъка. Разнесе се миризма на прясна мърша. Погледът му се фокусира върху мен — веднага се разбра, че ме позна, и клюнът се полуотвори. Дупката изглеждаше не толкова като уста, колкото като рана с разкъсани краища. Злобният поглед в очите вече не бе така твърдо прикован в мен.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна Хауи.

— Е, тук ме хвана натясно — отговорих му, въпреки че имах известни съмнения. Птицата направи опит да пристъпи към нас, но от усилието единият ѝ крак се счупи. Горната става се измъкна в ябълката и щръкна навън. Кожата се пукна като кора на презрял плод и от нея се изсипа нещо с миризмата на менструална течност и консистенцията на заквасена сметана.