За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
— Знаеш откъде съм — каза той с уста, от която бликаше кръв. Стори ми се, че се хили.
— Не, не знам — настоях аз. — И трябва да ти кажа, че току-що ми писна. От „СейфтиНет“ ли си, или…?
Той се изсмя, може би за да се освободи от кървавата каша, запълваща дробовете му.
— Какви ги дрънкаш, Рендал? За такива като нас няма луксозно обслужване.
Чух зад гърба си някой да прошепва: „Идват“, и ми стана ясно, че времето ми е свършило. Той нямаше да ми каже нищо. Изправих се, помислих малко и го застрелях в главата. Не много вежливо от моя страна, но и той не бе направил нищо, за да получи най-доброто, на което съм способен.
— Боже господи, какво ти става като се озовеш на обществено място? — изкрещя ми Ниърли. — Да не са те чукали като малък в някой бар? — Явно се бях върнал в преценката ѝ за мен към старото си положение на як дръвник с наркообремененост, а може би бях паднал по-ниско и от това. — Където и да отидеш, повтаря се все едно и също. Не ти ли писна?
— Първо, това може да е убиецът на жените — отговорих аз, докато ги избутвах на улицата. — Второ, може да е убил и Мал. Трето, или той, или неговият приятел са отрязали шибаната глава на Нанюн и, четвърто, повече не искам да говорим за това.
Бяхме изтичали на Втора улица — по-малката от двете основни артерии на 67-и. Чувах воя на сирени в далечината и знаех, че това са носещите се на платформи към бара полицаи от участъка, намиращ се в другата половина на етажа. Платформите са си точно това — четири пръста дебели плочи на въздушна възглавница. Единият полицай управлява, а останалите правят каквото им скимне. Ние се отдалечавахме от бара на максимална скорост и когато видях мигащите червени светлини на платформата да завиват в нашата улица, дръпнах момичетата в първата тясна пряка. Платформата профуча покрай нас като много нисколетяща птица с паразити на гърба и ми хрумна да пожелая на посетителите в бара да не станат жертва на „инцидент“. Ченгето пилот изглеждаше подивяло, а останалите размахваха пистолети като каубои на понесена през бързеите лодка.
Когато се отдалечиха, се върнахме на бегом на булеварда и спринтирахме по него, завихме в друга уличка и се насочихме към незастроеното място в края ѝ. Тук някога бе имало ботаническа градина. Сега беше пущинак, сред който можеха да се забележат потомци на едновремешните редки растителни видове, повечето мъртви и отдавна забравени. По краищата на терена се виждаха жълтите светлини на уличното осветление, но по средата беше тъмно и изоставено.
— Къде отиваме? — на пресекулки попита Ниърли: едва дишаше. — И нали няма да застреляш никого, когато стигнем там? Защото ако е така, аз съм пас и ще отида да гледам някое шоу.
От другата страна се виждаше асансьор. Посочих ѝ го.
— Слизаме в апартамента ти — казах аз, докато тичахме в полумрака. — Има някои неща, които оставих там. После Суедж и аз изчезваме. Вероятно завинаги.
— Божичко, колко хубаво, че се запознахме! — гневно каза Ниърли. — Само не се заблуждавай: като казвам „хубаво“, изобщо не го мисля.
Готвех се да я успокоя някак, но в този миг Суедж буквално замръзна пред мен. Едва не се блъснах в нея, но успях да сменя посоката в последния момент и също спрях, готов да ѝ се скарам.
Не го направих.
Намирахме се в центъра на пущинака, на около двеста крачки от периферията във всички посоки. Сирените все така виеха в далечината, но с изключение на това около нас беше тихо и спокойно. Суедж гледаше пред себе си с отворена уста. Но там нямаше нищо.
— Суедж? — казах. — Какво…
И тогава нещо се материализира в мрака. Първо едва доловимо помръдване, като че ли някакви сенки танцуваха на музика, която не можех да чуя. И все пак до ушите ми достигна едва доловим звук — сякаш множество ръце пляскаха забързано и безкрайно далеч.
През земята премина тръпка и пространството пред нас се разчупи в шум и светлина.
Суедж изкрещя, защото внезапно кой знае откъде се появиха някакви птици — стотици подплашени щастливи оранжеви криле, пърхащи с неистов живот. Оглушително грачене разкъса слуха ни. Живи пламъци се стрелнаха в небето, без да има къде да отидат; движение и шум застинаха в покой, сякаш всичко на този свят трябваше да съдържа в себе си по равно и от двете. Беше невъзможно да се разграничи началото на един писък от това на друг, на една птица от друга.
Незнайно как ръката се Суедж се бе озовала в моята. Момичето ме дърпаше към асансьора. Лицето ѝ бе пребледняло и тя се извиваше, стараейки се да отбегне хвъркатите създания, които не съществуваха. Ниърли само ни гледаше и ни следваше, докато се препъвахме към асансьора. Птиците зад нея се извиваха в невидим полет към небето, носейки се обратно там, откъдето бяха дошли.