За подмяна

Станах от леглото, защото нещо в тона на Хауи ме разтревожи.

— Тръгвам.

— Чудесно. — В гласа му се долови облекчение. — И Джек… аз бих оставил момичетата там, ако се досещаш какво имам предвид.

Чу се изщракване. Погледнах Виналди.

— Ще дойда с теб — каза той.

— Не е необходимо.

— Необходимо е, дявол да го вземе — настоя Виналди. Изглеждаше свеж и съвсем спокоен, сякаш му бе стар свиден навик да прекарва нощите си, седнал на стол. — Всичко, което има нещо общо с Ихандим, има общо и с мен.

— Бих предпочел да останеш тук.

— Изобщо не ме интересува какво би предпочел, Рендал. Идвам.

Изгледах го за един дълъг момент. Снощи нещата се бяха променили, но сега вече беше ден. Накрая кимнах. Оставих бележка на Ниърли и двамата с него излязохме, тихо затваряйки вратата. Ключалката ни предупреди да внимаваме — съвет, който оцених по достойнство. Коридорът към асансьора беше мръсен и буквално задръстен с отпадъци от предишната вечер. Празни бутилки, счупени ампули, дори използван презерватив. Откъм далечината се разнасяше характерният шум от двигателя за въздушната възглавница на почистващия робот. През прозореца в края на коридора под ъгъл се процеждаше външна светлина. Оттук имах впечатлението, че днес по изключение навън най-сетне не вали.

В асансьора мълчахме. Мислех си колко странно се чувствам да стоя до първия злодей на Ню Ричмънд. Кой знае, може би и той в същия момент разсъждаваше над превратностите на съдбата, изправили го до един от големите неудачници на града. Дори да беше така, той нищо не каза. Сигурно също като мен се беше замислил чия ли глава ще ни покажат този път. Хауи се беше обадил на мен, а не на Виналди. Според мен това обстоятелство даваше някаква информация.

На 8-и беше още нощ. Избрах най-късия маршрут — както се оказа и най-шумния, — по Бон-Бон Стрийт, покрай барове, пълни със зяпачи, подканващи млади (и не толкова млади) дами да свалят дрехите си. Аз специално мога да участвам в подобно забавление само за съвсем кратко, преди да осъзная пълната му безпредметност — своеобразна pornui, — но постоянното присъствие из тези заведения явно страшно му се наслаждава. Виналди просто хвърли мрачен професионален поглед, вероятно колкото да прецени заслужава ли си да поеме контрол над някой от баровете. Бон-Бон ни отведе до плетеница от малки улички, където хората седяха, хранеха се, пиеха и изглеждаха доволни, че са се спасили от навалицата в ресторантите по булевардите. Виналди вървеше пренебрежително — изглежда, тези места бяха прекалено незначителни за играч от неговия калибър.

— Не бях слизал тук от години — неочаквано се обади той и със следващите си думи ме изненада: — Изглежда доста приятно.

— Само не ми казвай, че е по-забавно отколкото в „Мръсник“ — подметнах аз през рамо, влизайки в последния завой преди бара на Хауи.