За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
— Това е Междината, нали? — каза Виналди. — Шибаната Междина. Какво друго? Тя кара хората да си мислят неща, които не са истина.
Казах му, че това сега е истината. Това е утечка — неща, които би трябвало да останат в подсъзнанието, се просмукват в зоната на съзнателното. Сънищата на планетата, проникващи през стената като халюцинации на границата на съня.
— Рендал. — Виналди ме погледна и поклати глава. — Ти просто вземаш прекалено много наркотици.
— По-лошо е от това. — Спомних си малкото животно, което бях видял-недовидял пред апартамента на Шели Латоя. — Тя променя нещата и ги прави реални. — Досетих се за още един факт: Сините светлинки имаше достъп до наркотици. С очите си го бях видял да ги разпределя. Може би Шели Латоя не беше умряла от свръхдоза.
— Защо се случва това? Какво става?
— Ти ми кажи. И започни с Жек Ихандим.
Виналди отмести поглед, но преди да отговори, отиде до декоративния панел, на който бе изобразен пейзаж с планини в далечината, снети с камера някъде високо откъм северната фасада на града. Погледът му беше точно като онзи, който бях зърнал за момент преди малко: спокойно зареян някъде в далечината. „Десеткилометровия поглед“, както му казвахме навремето. Още преди да проговори знаех, че предстои да чуя нещо, за което бе говорил много рядко. А може би и никога.
— Той беше в моята бойна част. Загубихме го.
— Загубили сте го?
Виналди се обърна към мен и думите му потекоха сами.
— Знаеш как е. Бяхме навлезли дълбоко. Не бяхме на себе си от ужас, естествено. Изведнъж ни удариха и лейтенантът окончателно загуби малкото си мозък, а понеже още от самото начало някак не беше духом с нас, всичко остана на моите ръце. Аз обаче не правех разлика между горе и долу.
Кимнах, за да покажа, че разбирам. Наистина разбирах — и то прекрасно.
— Хората се разбягаха, започнаха да ги секат на малки парченца и аз трескаво се засуетих да направя нещо, само че не ми идваше нищо друго наум, освен да наведа глава и да побягна, където ми видят очите. Горе-долу така и стана. Половината от нас намериха смъртта си за десет секунди, а останалите започнахме да се блъскаме един в друг, понеже всеки бягаше в различна посока. Тичахме като луди и накрая се махнахме оттам, щастливи, че сме се отървали, та макар и полуживи. — Виналди спря, сякаш нямаше желание повече да говори.
— И? — подканих го аз.
Той тежко изпусна задържания в гърдите му въздух и прекара ръка през лицето си.
— Ами… някои останаха там.
Седна и погледна настрани. Седях, без да помръдвам, и го гледах втренчено.
— Били са изоставени, така ли?
— Някои не успяха да се върнат с нас, но и не бяха убити.
— Кога разбра това? — попитах аз, защото не разбирах.
— Снощи — каза ми той. — Не знаех до снощи.
— Джони, какво се опитваш да ми кажеш?
— Казвам ти, че Ихандим и някои други са останали в Междината, след като всички други я напуснахме. Той така и не се появи в базовия лагер и не беше с нас, когато ни изтеглиха накрая. Винаги съм смятал, че са мъртви, но както сам видя, снощи той дойде. За мен той си остана в Междината. И е престоял там последните двайсет години.
Знаех, че имаше нещо необичайно в онзи от бара на 67-и, усещах, че живее някакъв живот, който аз вече съм оставил. Само не можех да разбера защо. И още не разбирах защо са му на Ихандим резервните или защо му е точно Суедж. Но знаех, че е прекарал в Междината двайсет години, след като всички останали я бяха напуснали.
И сега беше намерил начин да се върне от света на мъртвите, а адът идваше след него.
Много по-късно, когато Ниърли и Суедж бяха заспали на кушетката, а Виналди и аз мълчаливо седяхме в стаята, аз взех решение, без да казвам нищо. Сложих в джоба си диска на Мал заедно с компютърния чип. Реших, че Ратчет ми го е дал с определена цел, така че сигурно си заслужаваше да го задържа. Бях готов да отида някъде или да свърша нещо, но не знаех къде и какво.
Виналди пак беше забил поглед в безкрая и може би изживяваше за пореден път нещо от Междината. Беше се обадил в онова място, което бандитите си устройват вместо офис, и беше съобщил, че няма да го има няколко часа. Беше разпратил хората си по всички етажи в търсене на Ихандим и всички те по негови думи били въоръжени с възможно най-модерно оръжие. Докато не се получеше сигнал, че е засечен, двамата с него нямаше какво друго да правим, освен да седим и да се гледаме. За себе си знаех, че мога да измисля и по-добро занимание. Да го гледам така беше като да наблюдавам раков тумор на лицето си в огледалото: не го искам, но той си е там и нищо не може да се направи.