Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Родителите на тази Жана сигурно са били безотговорни егоисти, жертвали бъдещето на детето си заради прищявката им за красиво име с „исторически и религиозни ценности на нацията“. Е, кой европеец, кой французин се отнася сериозно към религията? Просто са се правели на интересни, позирали са. А горкото дете е възприело този исторически мит за Христос за чиста монета, пораснало е не по-нормално от арабите, само че наопаки.
Това момиче няма как да бъде спасено. Трябва да прекъсне разговора им с Иман, един напълно ненужен разговор, а отгоре на всичко и Зурайда се навърта наоколо, наострила уши. Сега трябва да се намеси, да смени темата, да нахрани децата. А после момичето ще си тръгне и така май ще е по-добре. Но защо й се струва, че когато то си тръгне, в къщата ще настъпи мъртвило, все едно че е тяло без душа?
— Не, аз говоря сериозно – напираше Иман. – Нали все пак е по-добре мръсното да се пипа с едната ръка, а чистото с другата! Нима иначе не е гадно?
— Пълни глупости – пренебрежително каза Жана. – Нашите ръце, също както и мислите ни, непрекъснато се докосват и до най-мръсни неща, и до най-чисти. Само идиотът мисли, че е стерилен в грешния свят само защото се подбърсва с лявата ръка, а се храни с дясната. Ако си пипал нещо мръсно – измий си ръцете, ако си мислил нещо мръсно – измий си душата. А всичко друго е пълна порнография.
— Защо непрекъснато използваш такива неприлични думи?
— Е, извинявай, аз не съм расла в саксия. Я ми кажи по-добре, защо слугинята ви, тази старата, не е французойка? Нали не е?
— Зурайда ли? Е, да, разбира се, че не е французойка. Мама казва, че те гледат накриво, ако всички вкъщи, цялата прислуга де, са французи.
— Сигурно сте огладнели, момичета? – побърза да ги прекъсне Асет.
— У вас е трудно да огладнееш, стаите ви са като складове за храна – отговори Жана, като се усмихваше със своята открита бонбонена усмивка. Ами, в края на краищата, тези конвертити не са виновни, че са такива слабаци. Добре поне, че в къщата има някаква нормална храна, горещ шоколад с мляко, това никак не е зле. Тя наистина зверски е огладняла.
Ръката й се протегна към чашката и застина, преди да е угаснала радостната усмивка върху лицето на Асет.
Детският плач отдавна се смесваше някъде наблизо с монотонна песничка на лингва франка. Но едва сега Жана се заслуша в думите й.
Беден, нищ или богат,
плащай пълния закят*,
[* Закят – религиозен данък при мюсюлманите. – Б.ред.]
и тогава – муш в кревата,
нямай страх от тъмнината!
Нареждаше старчески възгруб глас.
Спи, детенце, нани-на,
златно слънце и луна!
Но ако не си платил,
алчен и свидлив си бил,
бой се нощем, трепери
и будувай до зори!
Спи, детенце, нани-на,
златно слънце и луна!
Дявол зъл владее мрака,
нещо иска, нещо чака,
гости праща през комина —
страшен като десет джина!
Спи, детенце, нани-на,
златно слънце и луна!
Гост ли? Бабата Трипръста
грабва бебето чевръста
и след миг е надалече,
мама няма бебе вече!
Спи, детенце, нани-на,
златно слънце и луна!*
[* Превод Петя Александрова. – Бел.ред.]
— А, просто Зурайда приспива малката – изчерви се Асет. – Хапвай си, Жана, защо не взимаш нищо?
— Благодаря, вече съм сита! – Жана рязко стана от кожената табуретка. Малко й се виеше свят. Как изобщо беше прекарала толкова време в тези задушни стаи без прозорци, просмукани от миризмата на сладникав парфюм, на ароматични пръчици, на сладкиши?! Ами тук не се диша! – Време е да си тръгвам.
— Почакай, дете, къде ще вървиш по това време? Обиди ли се от нещо?
— Не, няма нищо. – Жана стремително се насочи към вратата. Асет вървеше след нея, Иман, без да разбира какво става, объркано стоеше на мястото си.
— Ти забрави да си сложиш паранджата!
— Тя не е моя. Върнете я на дъщеря си.
— Жана, не бива да ходиш из града без паранджа! Това е опасно, много опасно, разбери!
— Все някак ще се оправя.
— Чакай, добре, сега ще те закарам където кажеш, само, за Бога, недей да ходиш така по улиците! – Асет отчаяно прегърна момичето през раменете.
— За Бога ли, и кой точно? Аллах? – Жана рязко се освободи от прегръдката.
Оказа се, че времето се е развалило, то се знае, че няма как да го разбереш зад тези залостени прозорци. Небето беше покрито с оловносиви облаци, те изобщо не приличаха на пролетни. Първите капки дъжд вече паднаха на пътеката между кестените, по която Жана тичаше към външната врата.