Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
Мариус погледна жените. Клерон беше облечена в стара рокля от черно кадифе, разнищена и с петна. Беше дребна, тъмнокоса, повяхнала. Бледото ѝ, покрито с жълти петна лице, имаше уморен вид. Инард, висока и суха, изглеждаше още по-стара и още по-похабена. Слабото ѝ кокалесто тяло се очертаваше под роклята от избледняла коприна. Мариус не можа да си обясни възхищението на Совер от тези същества. Извърна глава с жест на отвращение. Спомни си свежото лице на Фин и изпита срам, че се намира в подобно място.
Двете момичета, които извърнаха глави от шумните викове на Совер, се засмяха.
– О, те са големи веселячки! С тях няма да скучаем... Ако искате, ще ги приберем тази вечер?
– Няма ли да играем? – попита Мариус бързо и прекъсна приятеля си.
– Господи, колко бързате! – поде Совер, който още повече се излягаше, за да привлече вниманието на момичетата. – По дяволите!... Разбира се, че ще играем до утре сутринта, щом искате... Имате предостатъчно време... Вижте как ме гледат Клерон и Инард.
Постепенно залата се изпълни с посетители. Едно момче запали газовите фенери и няколко играчи седнаха около масата. Двете жени започнаха да се разхождат по залата, усмихвайки се на мъжете, които познаваха. Накрая седнаха до човека, който държеше банката, без съмнение с надеждата да си приберат някоя монета от двадесет франка. Тогава Совер се съгласи да се приближи към играчите.
Мариус остана за малко прав, за да наблюдава играта, после се наведе към спътника си:
– Бихте ли ми обяснили какво трябва да се прави?
Совер се развесели от наивността на младежа.
– Няма нищо по-лесно, приятелю. От луната ли падате? Всички знаят как се играе на бакара... Хайде, седнете. Сложете мизата си на тази или на другата купчинка, в един от квадратите, оградени с червената ивица... Виждате, че човекът с банката използва две колоди с различни цветове от по петдесет и две карти. Той дава по две карти на всеки и две оставя за себе си. Десетките и фигурите не се броят: най-голямата карта е деветката и трябва да се стараеш да се приближиш колкото се може повече до нея... Ако имате повече от "банкера" – печелите, ако картите ви са по-ниски – губите. Това е!
– Но някои играчи искат по още една карта.
– Да, имате право да размените една карта, за да си нагласите играта, но често всичко се разваля. Съветвам ви да се придържате към шестицата – това е хубава карта.
Мариус седна на масата.
– А вие няма ли да играете? – попита отново младежът.
– Не, за Бога, предпочитам да се повеселя с Клерон.
И той отиде да ухажва малката брюнетка. Истината бе, че не искаше да рискува парите си. Намираше, че играта е разорителна. За него вълненията, които му носеха печалбата и загубата, бяха твърде мимолетни. Той обичаше солидните и трайни радости.
"Банкерът" размесваше картите.
– Залагайте, господа – покани играещите той.
Мариус сложи разтреперан петдесет франка на зеленото сукно. Беше решил, че ще играе със стоте си франка два пъти.
В очите му блестяха розови светлинки. Главата му бучеше, притъмняваше му. Усещанията му бяха толкова силни, че сърцето му спираше.
– Край на залаганията! – извика човекът с банката.
Той раздаде картите. Беше ред на Мариус да ги вземе. Погледна ги изумен. Имаше петица. Поиска нови и имаше четворка. Всички си свалиха картите. "Банкерът" имаше тройка. Учуден шепот премина край масата. Мариус беше спечелил.
От този миг Мариус престана да си принадлежи. Живееше сякаш в сън. В продължение на повече от пет часа остана там, потиснат, смазан, унесен в монотонната игра. Продължаваше да печели. Играеше невероятно смело и това караше играчите да треперят. Противно на всякаква логика продължаваше да печели, обираше "банкерите", които се сменяха един след друг.
До него седеше възрастен мъж, който го гледаше с изненада и завист. Най-накрая човекът се наведе към Мариус и тихо попита:
– Господине, бихте ли били така добър да ми кажете какъв с талисманът ви?
Мариус не чуваше. Сред провансалските играчи носенето на талисмани бе доста разпространено и повечето от тях бяха суеверни. Всеки си измисляше някакво божество, което да го защитава и да му носи късмет.
Старият господин изглеждаше обиден от мълчанието на Мариус.
– Не смятам, че съм бил недискретен. Любопитен съм да узная кое ви носи такъв късмет... Аз не се крия, ето моя талисман.
Той свали шапката си и показа на дъното ѝ образа на Богородица. Ако Мариус беше по-спокоен, това би го накарало да се усмихне на такава наивност, но дългите часове на игра го бяха изнервили. Махна нетърпеливо с ръка и продължи да трупа мълчаливо златните купчинки.