Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
Въодушевен от късмета на спътника си, Совер беше седнал зад стола му. Предпочиташе повече да гледа, вместо сам да играе. Едрите суми, разположени на игралната маса, го радваха, когато не трябваше сам да рискува. Клерон и Инард го бяха последвали и фамилиарно се бяха опрели на облегалката на стола на Мариус. Навеждаха се над младежа, усмихваха се; гледаха го като хищни птици, привлечени от златото.
Беше пет часът. През прозорците се виждаше светлина. Играчите си бяха тръгнали и Мариус остана сам. Пред него лежаха десет хиляди франка печалба.
Младежът би останал пред игралната маса до вечерта, до следващия ден, без да усети, без да се оплаче от умората, която го смазваше. Бе играл като автомат цели пет часа с единствената мисъл да спечели, да продължава да печели. Би искал да приключи с една игра, да спечели необходимата сума и повече никога да не стъпи на това място.
Когато остана сам на масата, замаян, смазан от вълнение и умора, той се отчая, потърси с поглед някой, с когото да продължи да играе. Беше преброил спечелените пари и знаеше, че бяха едва десет хиляди франка.
Трябваха му още пет хиляди. Би дал всичко на света, само да не се разсъмне. Може би тогава щеше да има време да събере целия откуп за Филип. Стоеше там, загледан в златните монети, прибираше ги в джобовете си, сгъваше една по една банкнотите, търсейки в залата някой закъснял играч.
На малка масичка до него седеше мъж, който през цялата нощ бе гледал играчите, без сам да участва. Когато видя, че Мариус печели, приближи се до него и не го изпускаше от погледа си. Явно чакаше останалите играчи да си отидат. Гледаше към младежа изпитателно, дебнеше го като сигурна плячка.
Объркан и разстроен, Мариус се канеше да тръгва, когато непознатият стана живо и се приближи.
– Господине – попита той, – желаете ли да изиграем една партия екарте?
Мариус щеше да приеме с радост, когато Совер, който го следваше неотклонно, го хвана за ръката и тихо го посъветва:
– Не приемайте!
Младият мъж се обърна и погледна въпросително.
– Не играйте – повтори Совер, ако държите да запазите десетте хиляди франка в джоба си... За Бога, откажете и идвайте бързо... После ще ми благодарите.
Мариус не искаше да го слуша, но спътникът му го дърпаше и като видя, че се колебае, отговори вместо него:
– Не, не, господин Феликс, приятелят ми е уморен и не може повече да остане... Довиждане, господин Феликс.
Господинът остана недоволен от отговора. Погледна втренчено Совер, сякаш искаше да му каже: "За какъв дявол се месите?" После се завъртя на токовете си, подсвирна и измърмори:
– Жалко! Пропилях цялата нощ...
Совер все така държеше Мариус. Когато двамата излязоха на улицата, младежът с гневен тон попита приятеля си:
– Защо ми попречихте да играя?
– Ех, наивни човече – отговори Совер, – защото ми дожаля за вас, защото не исках другият господин Феликс да спечели вашите десет хиляди франка.
– Този човек е мошеник, така ли?
– О, не, той не престъпва законите на почтеността...
– Тогава бих могъл да спечеля.
– Не, щяхте да изгубите... Сметките на господин Феликс са сигурни... Ето как действа той: никога не играе през нощта, а призори, когато играчите са изтощени, той се обръща към някой от тях и му предлага да играят на екарте. Тук вече не става дума за игра, в която се разчита на случая. В нея човек има нужда от цялата си интелигентност и хладнокръвие. Господин Феликс е спокоен, предпазлив, свеж и отпочинал. Противникът му, обзет от треската на играта, е заслепен, вече не вижда картите си и за няколко игри загубва по най-почтения начин на света.
– Разбирам, благодаря ви.
– Господин Феликс е спечелил почти цяло състояние благодарение на прилагането на системата си всяка нощ... Повтарям ви, той играе съвсем по правилата... Само че прави така, че противниците му винаги играят като кръгли глупаци. Ето как успяват ловките хора... Ако бях на мястото му, бих искал документ за изобретение.
Мариус мълчеше. Двамата мъже се бяха спрели насред пустата улица, срещу входната врата на клуба "Корней". Времето беше мрачно и дъждовно, утринният вятър беше необичайно свеж. Двамата се поклащаха като пияни, свили се в палтата си, треперещи от студ. Бледите им лица и мътни погледи говореха ясно на редките минувачи каква нощ са прекарали.
Мариус се канеше да се отдалечи, когато почувства нечия ръка в своята. Обърна се и позна Инард. Клерон бе хванала Совер. Двете жени не бяха изпуснали от погледите си тези мъже, които имаха пари. Бяха ги последвали, съблазнени от мисълта за десетте хиляди франка, които Мариус носеше със себе си, решени да вземат своя дял. Младежът им се струваше толкова наивен, че лесно щяха да го омотаят и оберат. Инард се засмя и попита с леко пиян глас: