Където злото властва
- Автор: Бреке Йорген
- Серия: Odd Singsaker #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Изида
- ISBN: 9786197040357
- Переводчик: Калина Димитрова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Където злото властва». Краткое содержание книги:
Ричмьнд, Вирджиния, САЩ, 2010 г.: Ефраим Бонд, директор на музея на Едгар Алан По, очаква резултати от ДНК-тест, който може да докаже, че е открил един от най-бруталните серийни убийци от пет века насам. Закъснял посетител обаче слага край на проучването и... на живота му.
Тронхайм, Норвегия, 2010 г.: По същия жесток начин е убита главната библиотекарка на библиотека „Гюнерус“, в сейфа на която се пазят уникални ръкописи. В хода на разследването е установено, че е изчезнала Книгата на Юханес, пергаментов ръкопис с изключителна културна стойност, но и съхранил смразяващи признания.
Фелиша седеше и гледаше баща си. Никога преди не бе говорил за онзи ден. Тя самата почти не си спомняше нищо. В главата й бе останала някаква каша. Връщането й към живот се бе превърнало в ад за нея. Родителите й я бяха изпратили в рехабилитационен център в Западна Вирджиния. Мястото й бе харесало. Поради това бе могла да премине курс за възстановяване там. След това бе дошъл баща й и я бе взел оттам. Бяха се преместили в Аляска, където баща й бе получил длъжността началник на полицейски участък в малко градче. Родителите й бяха заминали на север заради нея. Това бе символичен акт. Една година сред ледовете. Една година на края на света. Ново начало. В Аляска тя бе започнала работа в полицията, бе помагала на баща си в участъка. За голямо нейно учудване работата й бе харесала. Когато изпитателната година бе минала, родителите й бяха решили, че е време да я пуснат на свобода, защото не могат вечно да я пазят от живота, и се бяха върнали в Ричмънд. Тогава тя бе постъпила в полицейската академия.
Фелиша не бе дошла, за да слуша баща си. Тя бе онази, която винаги създаваше тайни около себе си. Родителите й никога не я бяха питали защо за два месеца се бе превърнала от жизнерадостна абитуриентка в самоубийца с хероинова спринцовка. Можеше да си представи колко бяха страдали от неизвестността. Така или иначе обаче й бяха позволили да запази тайната си. Изглежда се бяха надявали, че през един прекрасен ден ще намери сили в себе си и ще им каже всичко сама.
- Никога преди не сме говорили за това - каза Фелиша.
- Никога - на една глътка допи останалата бира в бутилката баща й.
- Добре все пак, че поведохме този разговор.
- Така е.
„Следващият път ще е мой ред да разказвам - помисли си тя. - Следващият път.”
- Време ми е да се връщам на работа. Сам знаеш как е... - стана Фелиша.
Баща й кимна мълчаливо. Много добре знаеше как е.
- Би трябвало през цялото време да се питаш - изведнъж се обади той. Фелиша спря по средата на пътя - ... какво ще направи с тази кожа той - завърши мисълта си баща й.
Тя кимна и се замисли. Излезе от апартамента. Все пак бе направила добре, че бе заобиколила и бе отскочила у дома.
Докато слизаше по стълбите, мислите й отново се насочиха към Ед Гийн. „Той наистина е съществувал” - каза си тя. Имаше убийци, които одираха кожите на жертвите си. И все пак бе принудена да признае, че разследва много необичаен случай и такъв го правеше странното усещане за нереалност на случващото се. Не знаеше дали си заслужаваше да мисли за Ед Гийн. Можеше да потърси вдъхновение в киното: „Психо”, „Тексаско клане” или „Мълчанието на агнетата”?
Убиецът, който тя преследваше, приличаше в едно нещо на Ед Гийн, който, облякъл костюм от кожите на убитите от него хора, танцуваше в недокоснатата спалня на покойната си майка. И двамата сякаш идваха от друг свят.
„Би трябвало през цялото време да се питаш какво ще направи с тази кожа той” - бе й казал баща й. Как обаче можеше да се намери разумен отговор на такъв въпрос? Нормалните хора не правеха нищо с кожите на мъртъвците. И все пак тя знаеше отговора. „Ще напише нещо върху нея” - помисли си тя, затваряйки след себе си входната врата на бащината си къща.
Върнала се в участъка, Фелиша Стоун седна на мястото си в просторната работна стая на отдел „Убийства”. Пред нея имаше лаптоп. Криминалистите вече бяха прегледали компютъра на Бонд и бяха извлекли от него всички файлове, дори и онези от изтритите, които бяха успели да възстановят. Бе се оказало, че електронният адрес на Бонд е в домейна на музея, но той го използвал само за служебни преписки, тоест много рядко. В повечето случаи отговарял на онези запитвания, които не можел да пренебрегне. Оставаше възможността шефът на музея да бе използвал за личната си кореспонденция някой от мрежовите пощенски сървъри, например джимейл. Никой от онези, с които бе работил, обаче не помнеше този самотен стар човек да е давал на някого своя електронен адрес, поради това, дори и да имаше такъв, бе почти невъзможно да бъде намерен.
Тя пренесе цялото съдържание от компютъра на Бонд в папка при себе си и се зае със сериозно издирване на снимкови файлове. За голямо свое разочарование не намери онова, което търсеше. Намери снимки на експонати в музея, няколко неудачни фотографии на колегите на Бонд със затворени очи, направени на някакви работни срещи и още някакви дреболии. Заинтересува я само една снимка, на която бе снимана доста пищна рижа дама. Фелиша си нямаше и представа коя можеше да е тя. Сигурно, негова роднина - например, дъщеря. Тази снимка събуди любопитството й, защото се оказа единствената, която не бе направена в музея на Едгар Алън По. За фон служеше познато на Фелиша езеро - Уестхямптън, на територията на университета, до което наскоро бе паркирала. Замисли се кой ли би могъл да е направил тази снимка, но така и не стигна до никакви изводи. Потисната, тя затвори лаптопа и се обади на Лаубах.