Където злото властва

Тя загаси двигателя и радиото веднага млъкна. Водещият дори не успя да обяви следващата песен. Фелиша слезе от колата. Спря се, защото усети, че й се вие свят, и се загледа в тихото езеро. Нахлуха спомени как някога бе мечтала да учи в този университет. Канеше се да учи литература и история и да разгадава великите загадки на живота. Знаеше, че веднъж в годината студентите от последния курс се събират около това езеро, палят свещи и си организират красива церемония на прощаване. Тогава, много отдавна, се бе надявала да участва в такава церемония. Вместо това я бяха очаквали лечебен курс, Аляска и полицейската академия. Не ги бе избрала тя, така че нямаше за какво да съжалява.

Слезе бавно до самата вода. Навела се, сви шепа, гребна вода и наплиска лицето си. Главата й се проясни и тя изведнъж си помисли: „Не ми трябва да пийна, а ми трябва да си отида у дома”.

Фелиша наричаше „свой дом” къщата на „Монумент авеню парк”, в който и досега живееше баща й. Преди няколко години майка й бе умряла от сърдечна недостатъчност.

Тя паркира на тротоара до къщата на Брад Дейвис. Знаеше, че той още живее тук, макар и да не го бе срещала вече няколко години. Той вече не продаваше наркотици, но бе зарязал това занимание, чак след като тя бе напуснала дома на родителите си. Бе престанал по-скоро поради това, че клиентите му се състояха от приятели от училище, а те, постъпили в университети, се бяха разпръснали кой накъдето му видят очите. Сигурно и той самият бе преминал на по-малки дози. Във всеки случай се бе оженил, също бе завършил университет и бе започнал работа като рекламен агент. Имаше две деца - момче и момиче, които понякога си играеха в градината му. Фелиша забеляза, че е помогнал на децата да въведат ред в бараката, където много отдавна й се бе случила първата слюнчеста целувка. Нито веднъж не бе виждала жена му. Сега, преди обед, къщата на семейство Дейвис бе празна.

Тя и досега имаше ключ. Отключи вратата, зад която започваше водещата към втория им етаж стълба. Влязла, тя спря и дълго гледа към вратата за мазето. Всеки път, когато идваше при баща си, тази врата попадаше пред очите й, но след онези събития не бе слизала никога там. Стана й трудно да диша.

Приближи се бавно до вратата за мазето, отвори я и слезе долу. Там, както и преди, миришеше на влага. Без да бърза, Фелиша мина по коридора и се озова пред стаята, в която през детството й бе тайният клуб за нея и приятелките й. Въобще не се учуди, когато видя, че несигурно изписаните детски букви не бяха изчезнали от вратата. Отвори и влезе. Всичко си бе на мястото. На масата стоеше същата онази свещ. А до нея имаше чаша. Същата, от която бе пила тогава. Потресена, тя си помисли: „Оттогава никой не е влизал тук”. Макар че не бе съвсем така. Нямаше ги спринцовките, флакончетата с хапчетата и празните бутилки. Някой бе изхвърлил онова, което трябваше да се изхвърли, без да пипа останалото.