Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Оставяме козите ѝ в една от шатрите и я отвеждам при Зидана.
– Тази жена се казва Амзир. Тя идва от Великата пустиня и също като вас властва над духовете. Реших, че може би ще искате да поговорите с нея.
Султанката оглежда жената от глава до пети без особен интерес.
– Много си слаба – заявява пренебрежително.
Жената от племето на таурегите се усмихва, лека усмивка, но несъмнено остра.
– Ти си много дебела.
Зидана се намества самодоволно. Сякаш определили с тези думи положението си в обществото, тя прави жест, с който я кани да пият чай. Известно време сравняват имената, с които наричат различните духове. Жителката на пустинята показва достатъчно познания и скоро Зидана започва да рисува някакви символи в пръстта, а Амзир ѝ отвръща с интересна комбинация от кръгове и линии.
– Това ще пази момчетата ти – заявява накрая по-възрастната жена – от огън, храна и болести.
– А от отрова?
Кимване.
– А от острие?
Жената от племето на туарегите рисува нов символ.
Зидана се замисля.
– Има и смърт край вода; също и въже...
– Синовете ти ще останат невредими... – Амзир прави пауза, взира се в символите и леко сумти.
– Какво? Какво има?
– Бяла жена, чужденка.
Зидана се обляга назад и присвива очи.
– Продължавай.
– Очаква дете.
Очите ѝ заприличват на цепчици.
– Знам коя е жената. Момче ли ще бъде?
Пустинната жена размахва пръст.
– Няма да повярваш. Единственото ѝ дете ще се окаже момиче. Дори в началото да прилича на момче.
Това носи огромна радост на Зидана, тя се киска.
– Момче, което всъщност е момиче! Ха! Това ми харесва. Значи, синовете ми ще успеят да наследят баща си?
– Стига бялата жена да оцелее.
Това не я радва така силно. Сдържам дъха си. На мен ми звучи прекалено нагласено, но в крайна сметка Зидана кима замислено. След това отрупва жената с подаръци: бижута, парчета ароматен кехлибар, бадемови сладкиши, плодове за козите ѝ. И двете изглеждат предоволни от срещата си. Сбогувам се с туарегската жена, а тя ме поглежда право в очите и се обръща по име към мен: но не ме нарича Нус-Нус, а използва истинското ми племенно име. Това толкова ме изненадва, че не успявам да чуя какво говори след това и я моля да повтори.
– Бъди непоколебим, ти, който си едновременно мъртъв и жив. Предстои ти да преплуваш морета.
После вика козите си, те се изсипват навън от шатрата и жената ги повежда надолу към реката, където тучните пасища още не са попарени от студа, а аз гледам след нея намръщено.
Същия следобед съм пременен за задоволство на Исмаил (а трябва да призная и с известна доза суета от моя страна) в униформата на елитните Черни стражи, състояща се от дълга алена туника върху бяла риза и широки панталони с дълъг пояс от зелен памук. През рамото е преметнат кожен болдрик, а в него има малък извит кинжал, затъкнат пред гърдите. Няма чалма, тъй като Исмаил смята, че покриването на главата носи слабост на всеки бухари по време на битка; а пък и как ще може ангелът да го отведе в рая, ако не може да го хване за плитката на темето? Аз нямам плитка; без чалма се чувствам незащитен и ми е студено. Ако падна в бой, бавно ще се свлека в пъкъла.
Когато отвеждам Амаду, за да го поверя на грижите на Алис, тя не ме разпознава веднага, но се изправя на крака. За пръв път от дълго време я виждам изправена. Коремът ѝ прилича на узряла диня и ме наляга съмнение, че ще роди, докато сме на война.
Маймунката се впуска в издирване на храна из шатрата, търси лакомства под възглавниците, което ме натъжава още повече – лесно може да се заблудиш, че животните те обичат заради самия теб, а не защото си техният източник на храна. Вероятно точно Амаду е причината Алис да ме познае.
– О, Нус-Нус, помислих те за някой от строгите стражи!
– Съжалявам, че съм те разтревожил. Дойдох да се сбогувам. И да оставя Амаду при теб. Струва ми се, че не е готов да участва в битка.
– А ти?
Правя опит да се изпъча, имам чувството, че тези дрехи и дългият меч, който лежи до бедрото ми и ми беше даде лично от Исмаил, не ми подхождат.
– Не изглеждам ли готов?
Известно време ме гледа мълчаливо, а ъгълчетата на устата ѝ сочат надолу. После се приближава и слага ръка върху моята. Вдига поглед към мен и той отново ме залива като огромен син океан.