Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Абделазиз възторжено се съгласява. Всяка друга реакция би била самоубийствен акт, когато султанът е в такова настроение. Щом обаче Исмаил заговаря за повеждане на армията на юг през планините, за да бъдат избити бунтовниците, виждам как великият везир пребледнява. През нощта от реката се надига мразовита мъгла като призрачен дъх на хиляди джинове и поглъща шатрите, така че на сутринта са обледени. Лагеруването в подножието на планините е достатъчно лошо в сравнение с лукса, с който е привикнал, но да се предприеме поход през този страховит терен посред зима? Нашият везир не е станал дебел и отпуснат от маршируване по походи; той по-скоро е готов да се върне в Мекнес, за да нагледа строителните работи.
Погледът на Исмаил проблясва, щом се обръща, и осъзнавам, че напълно съзнателно измъчва хаджиба – човек, който няма да му е от голяма полза по време на битка. Оставя го да се изтормози още малко, а след това го прегръща през раменете.
– Не се тревожи, Абду. Няма да те карам да участваш с мен в битката. Съмнявам се, че разполагаме с достатъчно як кон, който да те носи! Не, имам нужда от доверен човек, който да управлява двора, докато ме няма.
Раменете на Абделазиз се отпускат с облекчение. После му хрумва нещо друго и плъзва пресметлив поглед към мен. С великия везир успешно се отбягвахме през последните седмици или поне аз отбягвах него. Но ако Исмаил и Калайджията не са тук, няма кой да ме опази от посегателствата му към мен.
Изведнъж се чувам как казвам:
– Не оставяйте верния си слуга, о, Слънце и Луна на Мароко. Вземете ме със себе си. С радост ще взема участие в битката!
Абделазиз ме стрелва с убийствен поглед.
– Глупости, Нус-Нус! Планината не е място за евнуси. Те не могат да понесат условията, да не говорим за оцеляването в битка. Освен това султанът няма да има нужда от пазител на книгата или прислужник, който да му носи пантофите, точно в този момент! – Той говори за двете ми задължения с такъв сарказъм, че започват да звучат нелепи дори и на мен самия.
– Мисля, че Амаду няма да се чувства особено добре в планините – казва меко Исмаил.
Той се навежда да почеше маймунката по кадифената гушка и тя писука от удоволствие. Ако Исмаил управляваше животинско кралство, и той, и поданиците му биха били много щастливи.
– Ще го поверя на грижите на Белия лебед. – При мисълта за нея ме пронизва болка. Ако отида в армията, ще трябва да оставя Алис на милостта на Абделазиз и Зидана, а и двамата биха се радвали да видят нея и детето ѝ мъртви. – Господарю, ще се подчиня на заповедта ви, независимо дали пожелаете да тръгна, или да остана. – Сякаш има нужда от подобно допълнение.
Добива замислено изражение.
– Ще те направя бухари, Нус-Нус. Ще ти отива.
След това хваща везира под ръка и започват да обмислят тактиката.
Бухари: идеята е толкова абсурдна, че не успявам да сдържа смеха си. Изглежда, дремещият у мен воин все пак ще има възможност да докаже себе си.
Ден преди да тръгнем на похода, една пастирка слиза към лагера от хълмовете с малко стадо кози, всяка от които носи сребърен амулет на врата си, и това предизвиква голяма почуда и много догадки.
– Тя не е жена, а вещица, и това са преобразените ѝ деца.
– Не, това са душите на хора, омагьосани в кози – казва друг и прави жест против уроки. Усмихвам се, като си припомням Омировата Цирцея.
Исмаил, който обичайно би се потресъл от мисълта жена да броди сама, дръзко непокрила лицето си, е силно заинтригуван. Пастирката общува с духовете и умее да предсказва бъдещето, а той иска да се допита преди предприемането на голяма стъпка. Любезен е с нея, въпреки че е възрастна и почерняла от слънцето, и е ласкателен към поверениците ѝ. Тя му изрежда имената на всичките, при все че малките зверчета са десетки на брой и всички изглеждат еднакво – черни, мършави и пълни с енергия. Тя хвърля кокалчета и му предвещава лесна победа, а след това му подарява амулета, който носи на дрехата си: голяма квадратна сребърна плочка, цялата гравирана с чуждоземни символи, за да го пази от зли сили. В отплата той целува ръцете ѝ (нещо, което не съм го виждал да прави никога) и щедро ѝ подава кесия със злато, която взима от Абделазиз, тъй като той не си позволява тази проява на лош вкус да носи пари у себе си.
Изпращам я и я питам коя е и откъде е дошла, а тя отвръща, че се казва Амзир и принадлежи към пустинните туареги. Има синьо-черни петна по устните и около очите, а фактът, че носи масивни сребърни накити на ушите, врата и китките, говори, че не се бои от разбойници. Започвам да се чудя дали не притежава магьоснически способности. В този момент ми хрумва нещо. Договаряме цената и тя се усмихва широко, като ми показва здрави бели зъби.