Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Слава богу, най-после — възкликна Сади. — Звънях в Бърдънс Лендинг преди сто часа и ми казаха, че си тръгнал. Къде пропадна, пеша ли вървя?
— Да не съм Захарчо — отвърнах аз.
— Както и да е, идвай сега тук. Номер деветстотин и пет. Става някакъв ад.
Окачих много бавно слушалката, отидох до администратора и го помолих да прати по момчето чантата ми горе, изпих чаша студена вода, купих два пакета цигари от сънената продавачка на щанда във фоайето, отворих единия пакет, запалих си цигара и като всмукнах силно, заоглеждах празното фоайе, сякаш никой никъде не ме чакаше.
Но ме чакаха. И аз се понесох натам. Бързо, след като веднъж тръгнах.
Сади седеше в преддверието на номер 905 до телефона и пълния с угарки пепелник и над окълцаните й черни коси се кълбеше дим.
— Най-сетне — каза тя иззад димната завеса с тон на надзирателка на дом за пропаднали момичета, но аз не отвърнах нищо.
Приближих се до нея, отминавайки очертанията на Захарчо, който хъркаше в едно кресло, хванах я за черната рошава коса, за да не шава, и я мляснах по челото, преди да е успяла да ме прати по дяволите. Което тя и стори.
— Никога не би се сетила защо направих това — казах аз.
— И не ме интересува, стига да не ти стане навик.
— Това не е ухажване — казах. — Направих го само защото името ти не е Дюмонд.
— А пък ти няма да можеш да си кажеш името, ако не влезеш веднага там — каза тя и посочи с глава към вратата.
— А мога ли да си подам оставката? — отвърнах все със същото закачливо настроение и изведнъж, за част от секундата, в главата ми мина като мълния мисълта, че наистина мога да я подам.
Сади понечи да отговори нещо, но в този миг телефонът иззвъня и тя се хвърли към него, като че се готвеше да го удуши с голи ръце, и вдигна слушалката.
Докато отивах към вътрешната врата, чух я да казва:
— Аха, намери го, значи. Докарай го право тук… По дяволите жена му! Кажи му, че той ще се разболее по-зле от нея, ако не се яви… Да, кажи му.
Почуках на вратата, чух отговор и влязох.
Вдигнал издутите си крака на един стол, Шефа се беше изтегнал в креслото по риза, с изкривена вратовръзка, изпъкнали очи и високо вдигнат показалец — като дръжка на камшик. И тогава разбрах кого би брулил камшикът, ако показалецът на Шефа беше дръжката: пред мен стоеше Байръм Б. Хуайт, финансовият инспектор на щата. Продълговатото му костеливо лице беше бяло като платно и отделяше болезнени капки пот, а очите му веднага се вкопчиха в мен като в последна надежда.
Разбрах, че съм попречил на разговора.
— Извинете — казах и понечих да се върна.
— Затвори вратата и сядай — разпореди се Шефа и като размаха камшика, без никакъв преход в тона завърши фразата, която бях прекъснал с влизането си: — … и избий от главата си мисълта, че можеш да станеш богат. Я се виж, минаваш петдесетте, имаш язва, зъбите ти са опадали и никога не си имал пукната пара — та ако господ-бог е искал да те направи богат, щеше да го е сторил отдавна. Я се погледни! Да мислиш, че можеш да станеш богат — това е чисто кощунство. Погледни се само! И кажи не е ли кощунство. — И показалецът се насочи към Байръм Б. Хуайт.
Но той не отговори нищо. Само стоеше и гледаше с нещастен вид показалеца.
— Да не са ти отскубнали езика, мамка ти мръсна! Не можеш ли да отговориш на един обикновен въпрос? — каза Шефа.
— Да — отрони се от побелелите устни на Хуайт, които едва се раздвижиха.
— Отговаряй, не мънкай! Кажи: „Да, това е чисто кощунство“ — викна Шефа с все още насочен към него показалец.
Устните на господин Хуайт побеляха още повече, а гласът му съвсем отмаля, но той повтори това. Дума по дума.
— Така, това вече е друго — каза Шефа. — Сега знаеш какво ти се полага. Полага ти се да бъдеш беден и да изпълняваш нарежданията. Целомъдрието ти не ме интересува, а и като съдя по вида ти, няма опасност някой да ти го отнеме, но става дума да си останеш беден и покорен, запомни това. Особено второто. Иначе от време на време може да капва по нещичко, но за това ще има грижата Дъфи. Самодейност не ти се разрешава. Никаква частна разработка на златни жили. Ясно ли е? Отговори де!
— Да — отговори господин Хуайт.
— По-високо! И кажи: „Ясно ми е!“
Той го каза. По-високо.
— Така — рече Шефа. — А сега аз ще прекратя делото, няма да те давам под съд. Но не мисли, че го правя, защото си ми много симпатичен. Просто не искам ония приятели да си въобразяват, че щом решат, могат да изядат някого. Разбираш ли какви са ми съображенията?