Даровита
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572465
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровита». Краткое содержание книги:
Очите на Катса се стрелнаха към лицето му.
— Но те стреляха по нас.
— Чух заповедта, Катса. Стрелите бяха предназначени за мен.
— Трябваше да се бием — каза Катса. — Щяхме да победим тези войници. Хайде да го намерим сега и да го убием.
— Не, Катса. Ти не бива да се явяваш пред него.
— Ще си запуша ушите.
— Няма как да заглушиш всички звуци. Той ще говори високо. Ще крещи и ти ще го чуеш. Слухът ти е твърде добър, а и думите му са не по-малко опасни, когато са приглушени. Дори думите на войниците му са опасни. Ще се объркаш отново и ще се наложи да бягаме.
— Този път няма да му позволя да ме заблуди. По…
— Катса… — в гласа му прозвуча изтощена увереност и на нея й се прииска да не чуе какво ще й каже. — Само няколко думи му бяха достатъчни да постигне своето. Няколко думи изтриха от ума ти всичко, което видя. Той иска да се докопа до теб, Катса, до Дарбата ти. А аз не мога да те защитя.
Тя възненавидя тази истина, но По беше прав. Лек бе в състояние да направи с нея каквото пожелае. Беше способен да я превърне в чудовище, ако реши.
— Къде е сега?
— Не знам. Не е наблизо. Но вероятно е някъде в гората. Търси или нас, или Битърблу.
— Трудно ли ще е да го отбягваме?
— Не мисля. Дарбата ще ме предупреди, ако е наблизо, и ще се скрием.
В гърлото й се надигна горчилка. Ами ако Лек се опита да я настрои срещу По?
Извади камата от колана си и му я подаде. Той я погледна с мълчаливи очи. Разбра я.
— Няма да се стигне до там.
— Добре, но все пак я вземи — настоя тя.
Той присви устни, но не възрази. Взе камата и я пъхна в колана си. Тя извади ножа от ботуша си и също му го подаде. Подаде му и лъка и му помогна да преметне колчана със стрелите през рамо.
— С ръцете и краката ми не можем да направим кой знае какво — отбеляза тя, — но поне нямам оръжия. С две остриета, имаш шанс срещу мен, По.
— Няма да се стигне до там — повтори той.
Вероятно. Но по-добре да са подготвени, ако се стигне.
Погледна лицето му, очите му, които сияеха приглушено в мрачината. Уморените, любими очи. По-лесно щеше да се защити от нея, ако ръцете й са вързани. Тя се запита дали да й вържат ръцете.
— Вече премина в селенията на безумието — скастри я той.
Тя се усмихна.
— Но трябва да опитаме някой ден, когато тренираме.
Усмивка трепна в ъгълчето на устата му.
— Ще опитаме някой ден, когато всичко това остане зад гърба ни.
— А сега да намерим братовчедка ти.
Двайсет и четвърта
Не й беше лесно да ходи безпомощна из гората, а По да решава накъде да тръгнат, кога и къде да се скрият, усетил неща, които тя нито чува, нито вижда. Дарбата му беше неоценима и тя го разбираше. Но никога не се беше чувствала като толкова беззащитно дете.
— Тя се обнадежди, когато ме видя — прошепна й По, докато се прокрадваха бързо между дърветата. — Ашен. Щом ме зърна, сърцето й се изпълни с надежда за Битърблу.
Тази надежда ги водеше и сега. Силното желание на Ашен По да открие Битърблу му бе помогнало да долови смътните очертания на място, където кралицата и детето се бяха отбивали, яздейки през гората. Мястото, където Ашен предполагаше, че се крие Битърблу, се намираше на юг от планинския проход, в дълбока долчинка с поток.
— Представям си как изглежда — обясни По, — но не знам къде точно е и дали е останала там, след като е осъзнала, че я търси цяла войска.
— Поне имаме представа откъде да започнем — успокои го Катса. — Едва ли е отишла далеч.
Затичаха през гората. Снегът бе спрял и от боровите иглички капеше вода и пълнеше ручеите. Натъкваха се на кални полянки, по които личаха дирите на войниците.
— Ако беше оставила такива големи следи, досега щяха да са я заловили — заключи Катса.
— Да се надяваме, че е наследила частица от коварството на баща си.
Неведнъж войниците се оказваха опасно близо и По променяше посоката, за да ги заобиколят. Веднъж, докато се промъкваха край един войник, едва не се сблъскаха с друг.
Катериха се на едно дърво и По извади стрела, но мъжът не отлепи очи от земята.
— Принцесо Битърблу! — извика войникът. — Покажете се, принцесо. Баща ви много се тревожи за вас.
После се отдалечи, но на Катса й трябваха няколко минути, преди да слезе долу. Бе чула думите му, макар и със запушени уши. Опита се да се пребори с тях, ала те замъгляваха съзнанието й. Седеше върху дървото и трепереше, а По я държеше за брадичката и й говореше.