Даровита

Третият ден от похода им се оказа най-ветровитият и най-студеният. Планинската пътека се виеше между два върха, които понякога се забулваха зад пелени от сняг. Ботушите им скърцаха по заснежената земя; от отънялото синьо небе по раменете им се сипеха снежинки и се топяха в косата на Катса.

— Зимата в планината ми харесва — отбеляза тя, а По се засмя.

— Това не е планинска зима. Това е есен в планината, при това мека есен. Зимата е люта.

— И тя ще ми хареса — възрази тя, а По пак се засмя.

— Няма да се изненадам. Предизвикателството ще ти вдъхне нови сили.

Времето не се разлюти и така и не разбраха дали предвиждането на Катса е оправдано. Движеха се възможно най-бързо по стръмните скатове. Той я подкачаше за темпото, което налага, но не се оплакваше. На моменти спираше да хапне и да пийне, а Катса му беше благодарна, защото й напомняше да направи същото. Предоставяше й и извинение да се обърне назад и да обходи с поглед планинските била от изток на запад, и целия свят — защото се намираха толкова високо, че й струваше възможно наистина да види целия свят.

После, неочаквано, стигнаха върха на прохода. Скатовете под тях се гмуркаха в борова гора. Под тях се простираха зелени долини, осеяни с потоци, чифлици и миниатюрни точици, които сигурно бяха крави. Една панделка — река, изтъняваща в далечината — отвеждаше към град на хоризонта. Градът на Лек.

— Едва го различавам — призна По, — но се доверявам на зрението ти.

— Виждам сгради — посочи Катса — и тъмна стена около бял дворец. Но виждаш чифлиците, нали, и кравите?

— Да, тях ги виждам сега, след като ми ги показа. Красиво е, Катса. Виждала ли си по-красива гледка?

Тя се засмя, заразена от въодушевлението му. Постояха така, вперили очи в Монсий, и за миг светът им се стори красив и безметежен.

Спускането надолу криеше повече опасности от изкачването. По се оплакваше, че пръстите му ще пробият ботушите, а после се жалваше, че предпочита да изскочат навън. Защо то са се натъртили, поемайки тежестта на тялото му по наклона. След известно време Катса забеляза, че е спрял да мърмори и е потънал в размисъл.

— По, напредваме бързо.

— Да. — Той заслони очи и се взря в монсийските долини. — Надявам се да е достатъчно бързо.

Тази нощ лагеруваха до поток, понесъл разтопен сняг към равнината. Очите на По искряха тревожно. Погледна я и ненадейно се усмихна.

— Искаш ли да хапнеш нещо сладко със заека?

— Разбира се — отвърна тя, — но няма значение какво искам, след като нямаме друго, освен заека.

Той стана и тръгна към шубрака.

Къде отиваш?

Не й отговори. Ботушите му захрущяха по камъните и накрая изчезна в мрака.