Даровита
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572465
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровита». Краткое содержание книги:
Тя се изправи.
— По!
— Не бой се, Катса. — Гласът му долетя отдалеч. — Ще намеря каквото искаш.
— Да не мислиш, че ще стоя тук и…
— Седни. Ще ми провалиш изненадата.
Тя седна, но му показа какво мисли за него и за изненадата му. Как ще се защура из тъмнината, ще се спъне в някоя скала и ще си счупи краката, та ще се наложи да го носи по останалия път. След няколко минути го чу да се връща. Пристъпи в светлината и застана пред нея, стиснал шепи. Коленичи и тя видя купчинката ситни зрънца в ръката му. Взря се в сенките, играещи по лицето му.
— Боровинки? — попита го и взе една от ръката му. Схруска я и усети студената й сладост. Преглътна меката кашица и го погледна объркано. — Дарбата ти ли ти ги показа? Тези боровинки?
— Да.
— По, това е нещо ново, нали? Да усещаш растенията толкова ясно? Все пак те не се движат, не мислят и не се канят да те нападнат.
Той се изправи. Наклони глава.
— Светът около мен се изпълва — рече — частица по частица. Мъглата се вдига. Честно казано, малко ме зашеметява. През цялото време съм леко замаян.
Катса се втренчи в него. Какво да отговори на това? Дарбата му показва боровинки и го замайва. Утре ще й съобщи, че на другия край на света има свлачище и тогава и двамата ще припаднат.
Въздъхна и докосна златото по ушите му.
— Ако стъпиш в потока, снежната вода ще ти облекчи краката, а после аз ще ги разтрия, за да ги стопля.
— Ами ако съм измръзнал и другаде? Ще ме стоплиш ли и там?
Гласът му се смееше и тя избухна в смях. Той улови брадичката й и я погледна сериозно в очите.
— Катса, когато наближим Лек, трябва да правиш каквото ти казвам. Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Закълни се, Катса.
— По… Обещах ти и преди. Сега пак ти давам дума и се кълна. Ще правя каквото ми кажеш.
Изгледа я изпитателно и кимна. Изсипа последните плодове в дланта й и се наведе да си събуе ботушите.
— Пръстите ми са в окаяно положение. Не съм сигурен, че е разумно да ги освобождавам. Ще побегнат, ще се скрият в планинските дебри и повече няма да се върнат.
Тя лапна още една боровинка.
— Аз ще ги догоня.
На другия ден По вече не се шегуваше. Нито за пръстите си, нито за каквото и да било. Почти не говореше и с всяка измината крачка по пътеката към града на Лек лицето му се изопваше все по-угрижено. Настроението му се оказа заразно. Катса се разтревожи.
— Ще правиш каквото ти кажа, нали? — попита я той още веднъж.
Тя отвори уста да го скастри раздразнено, задето я кара да отговаря на едни и същи въпроси. Видя го обаче как ходи до нея, целият пропит от безпокойство, и гневът й отмина.
— Ще правя, каквото ми казваш, По.
Двайсет и трета глава
— Катса…
Гласът му я събуди. Тя отвори очи и разбра, че до изгрев-слънце остават три часа.
— Какво има?
— Не мога да заспя.
Тя седна.
— Тревожиш се?
— Да.
— Е, предполагам, че не ме събуди само за да ти правя компания.
— Не ти е необходим повече сън, а щом съм буден, по-добре да вървим.
Тя стана веднага, нави одеялото и нарами лъка и колчана със стрелите. Пътеката се спускаше надолу между дърветата. Гората беше черна. По я улови за ръката и я поведе, като прескачаше камъни и се опираше в дървета, които тя не виждаше.
Най-сетне студеният сивкав светлик придаде мъглява форма на пътеката и те тръгнаха по-бързо, почти тичешком. Заваля сняг и пътеката, все по-широка и по-равна, засия бледосиня. Странноприемницата, където се продаваха коне, се намираше накрай гората, на няколко часа път пешком. Докато бързаха към нея, Катса откри, че с нетърпение очаква краката и дробовете й да си отдъхнат върху седлото. Разкри мислите си пред По.
— Най-после се измори — възкликна той. — И то след като изкатери дяла планина, а сега се налага да тичаш, недоспала и гладна. — Не се усмихна; не се шегуваше. — Радвам се. Към каквото и да сме тръгнали, сигурно ще се нуждаем от силата и от издръжливостта ти.
Това и припомни нещо. Бръкна в торбата, провесена на гърба й.
— Яж — каза му тя. — И двамата трябва да хапнем, за да не припаднем от изтощение.
Утрото преваляше, а из въздуха продължаваха да се роят снежинки. Наближиха мястото, където гората свършваше внезапно и започваха полята. По се обърна към нея; от всяка пора на лицето му струеше тревога. Втурна се по пътеката към края на гората. Тогава Катса чу мъжки гласове, викове, тропот на копита. Приближаваха се. Хукна след По и изскочи иззад дърветата на няколко крачки зад него. През полето към тях тичаше жена. Дребна жена, размахала ръце, а лицето й бе застинало като ужасена маска. Виждаха се тъмни коси. Златни халки в ушите; черната рокля и златните пръстени по протегнатите към По ръце. Зад нея напредваше цяла кавалерия, предвождана от мъж с развята мантия и превързано око. Той вдигна лък, от лъка полетя стрела и се заби в гърба на жената. Жената залитна и падна по лице в снега.