Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Руслото преди водопада се бе врязало дълбоко в платото. Макар че на ширина не надвишаваше десетина разкрача, водата се надигаше видимо и скоро преминаването щеше да е невъзможно. По-нагоре тясната река ревеше между две скални ребра, но по няколко големи камъка, подаващи се над нея, можеше да се стъпва. Лиан спря нерешително. От брега първите три камъка му се струваха устойчиви, но последните два бяха по-ниски и водата ги заливаше. Паднеше ли, потокът като нищо щеше да го изхвърли през ръба. Друг брод обаче нямаше.
Напъна се за по-дългия скок до първата опора, прекрачи широко върху втората, после и върху третата. И щом краката му се отделиха за скока към четвъртия камък, осъзна колко се е изсилил — кракът му се хлъзна по далечния край. Размаха напразно ръце и цопна във водата. Течението го запремята.
Въртеше се безразборно, бързеят го блъсна в една скала и му изкара въздуха от дробовете. Стори му се, че остана без ребра. Полежа малко, реката го дърпаше, раницата го теглеше надолу. Издърпа се мъчително с пъшкане и охкане. Дори не усети как си счупи един нокът. От рана на челото му се процеждаше кръв, отляво всичко го болеше при всяко вдишване и издишване.
Откъсна парче от ръкава си и се опита да си превърже главата. Трудно свиваше изподраните си пръсти. Захапа счупения нокът, дръпна и изплю. Сгря пръсти в устата си и продължи нататък на пресекулки. Превръзката все се смъкваше на очите му, но да я стегне наново беше прекалено трудно. Как му се искаше да си е в Чантед… Сега и Уистан вече не му изглеждаше толкова противен.
Спомни си обаче връзката със съзнанието на Каран снощи. Искрено бе откликнал на зова за помощ, на самотата, на страданието… Тя не беше безлика непозната. Непременно щеше да я намери, да чуе историята й. Нали беше летописец преди всичко?
Мислите му се стрелкаха накъде ли не. Огледалото, уелмите, загадката на Шанд и тайната на Каран се сливаха и преплитаха като в кошмар. Стигаше му обаче искрицата здрав разум да е наясно, че не намери ли подслон тази нощ, студът ще го довърши. Клатушкаше се, падаше през няколко крачки, но се надигаше и тътреше крака още малко.
Цяла вечност студ, вятър и болка; накрая безформеният силует на развалините се изпречи пред него. И те напомняха някакво мрачно сказание, но от изтощение му беше все едно. Изпълзя по купчина отломки и се свлече в основата на някаква стена. Поседя там, докато главата му се избистри малко. Надушваше слаба миризма на дим, но само виелицата шумолеше, нямаше нито светлина, нито други звуци.
Пред него се разстилаха руините на много постройки — тук ъглова стена, там стърчащ комин. Вдясно имаше високо укрепление, вляво — изтърбушеното туловище на кула. На това място дъждът май не бе валял толкова упорито, защото още имаше заледени преспи. В късния следобед светлината бледнееше. Мокрият до кости Лиан замръзваше, волята му отпадаше. Тръшна се за малко в снега; дори вече не трепереше. Кръвта пак се стичаше в окото му, превръзката бе паднала някъде. Затисна раната с длан и се повлече към кулата.
Към нея бе долепена зала със запазен отчасти покрив; вятърът обаче проникваше през всевъзможни дупки и пролуки. Тук димът се усещаше по-силно. Зърна преддверие по-надясно в дъното. По стените мъждукаха отблясъци, вече надушваше и изкусителния аромат на яхния. Добра се до празната рамка на вратата и видя, че вътре има друга, запазена врата на бронзови панти. Избърса кръвта от окото си и я натисна. Пантите изчегъртаха. Седнала до огъня ниска жена се изправи със скок, ръката й опипа канията на кръста. Хвърли се встрани, грабна ножа си от лавицата над огнището и го вдигна пред себе си.
— Аз съм Лиан — смънка той.
Очите й се ококориха невярващо, ръката с ножа увисна.
— Дойдох да те спася — добави Лиан.
Краката му се хлъзнаха на изтърканото стъпало, той залитна и се просна на пода в краката й. Удари си главата в камъните и всичко пред погледа му угасна.
ВТОРА ЧАСТ
14. Тъмниците на Физ Горго
Стражниците хвърлиха Мейгрейт в килията. Тя се хлъзна по слузестата мръсотия на пода и си удари коляното в каменната скамейка. Вратата се хлопна. Тя се подпря на камъка, опитваше се да прогони болката и страха. Ето че беше пленница на Игър, затворничка във Физ Горго. Каран бе избягала с Огледалото преди часове и Мейгрейт можеше да разчита само на себе си.
В живота й не бе имало по-опустошително усилие от борбата с волята на Игър. Все още недоумяваше как успя да го удържи толкова време. И сега си плащаше прескъпо. Идеше й да вие от болките в главата, да я блъска в камъните. Изтезаваше я илюзията, че зад очите й растат дълги и остри като игли кристалчета.