Господар на желанието
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Господар на желанието». Краткое содержание книги:
– И тогава започна да ме докосва. О, Ем, Джуд, бях уплашена и объркана и не знаех какво да сторя. Казах му не, но той продължи, а ме беше страх да извикам, за да не ни намерят и да обвинят мен за всичко.
– Джоан, какво искаш да кажеш? – попита Джудит.
– Той насили ли те? – настоя Емили.
По лицето на сестра им се застинаха сълзи, но тя ги избърса.
– Не съвсем. И аз бях любопитна, но...
– Но? – попитаха двете едновременно.
Джоан изхълца.
– Обладаването боли толкова много! Чувствах се, все едно ме разсича на две. Отпърво помислих, че е защото съм девица, но оттогава ме облада още три пъти и болката не намаля дори малко. Сега мисля само за това, колко още пъти ще трябва да търпя тази ужасна болка.
Джудит се наведе към нея:
– Но ти каза...
– Знам какво казах. Страхувах се да ви разкрия истината.
Емили стана от леглото и силно прегърна Джоан. Остана така няколко минути, докато сестра ѝ си поплаче и притихне.
Джудит намокри една кърпа и я занесе на Джоан да избърше сълзите си.
Когато се поуспокои, тя сграбчи ръката на Емили:
– Моля те, Ем – прошепна. – Не прави като мен. Вече не съм сигурна, че животът с Найлс ще е по-добър от това да остана тук с татко.
Емили стисна ръката ѝ на свой ред.
– От нерви е, нали? – попита Джудит. – Просто се страхуваш да си тръгнеш от вкъщи утре.
– Навярно – преглътна Джоан.
Емили коленичи до стола.
– Джоан, не си длъжна да се омъжиш за него. Нали знаеш?
- Но гостите...
– Не ги е грижа – прекъсна я Емили. – Дошли са за безплатно ядене и пиене и получиха премного.
– Емили! – укори я Джудит. – Колко неучтиво! Не съм те чувала да говориш така преди.
Емили наведе глава в посока на Джоан, за да покаже, че всичко бе казано за доброто на голямата им сестра. Джоан пусна сестра си и я погледна в очите.
– Обещай ми, че няма да позволиш на лорд Дрейвън да ти отнеме девствеността.
Емили се намръщи.
– Ем, не искам да те нарани. Не можеш да си представиш какво е мъж да се зарови в тялото ти. И да не спре, докато не се насити, дори когато викаш от болка.
Емили стоеше зашеметена и попиваше думите на сестра си. Но ако те бяха истина, Кристина и Алис щяха да ѝ кажат.
Нали?
А и със сигурност не почувства болка, когато Дрейвън я докосваше в Линкълн. Той обаче не бе довел нещата докрай.
Разбира се, това нямаше значение в момента. Трябваше да се направи нещо със сватбата.
– Не искам да се омъжваш за Найлс.
Джоан я погледна ужасена.
- Но...
– Не – отсече Емили, – ще отидем при татко и...
– Ем, аз нося дете.
Емили затвори очи и стисна ръката на сестра си.
– Тогава нека се помолим – прошепна Джудит. – Бог знае кое е най-добре.
* * *
Дрейвън се облегна на бойната стена и се загледа в осветения от луната ров, далече под себе си. Нощният вятър внасяше хлад във въздуха, но той не го усещаше.
Мислите му бяха при една обаятелна девица със златни коси и тъмнозелени очи.
От дясната му страна се чуха стъпки.
Той хвърли поглед натам и почти подскочи, като видя Емили да идва към него.
– Емили?
Тя му се усмихна плахо, спря до него и зае същото положение, със скръстени ръце и гръб о каменната стена.
– Очаквах да ви намеря тук.
Дрейвън не си направи труда да си измисля оправдание. Още преди седмици беше разбрала, че той броди по стените и насипите през нощта, като неспокоен дух в търсене на изкупление.
– Опасявам се, че не бих могъл да заспя, дори да се налагаше – тихо каза той. – Саймън хърка като глиган в нападение.
Тя се засмя, но той забеляза едва доловимата тъга в очите ѝ.
– Какво ви тревожи, милейди?
– Искам да поговоря с някого, а няма на кого да се доверя.
Думите ѝ го изненадаха.
– На мен имате ли ми доверие?
– Да, имам.
За пръв път в живота си, Дрейвън се почувства доблестен и през тялото му премина мощна вълна на гордост.
– Как мога да ви помогна?
– Защо ударихте Найлс?
Нежността изчезна, а на нейно място в сърцето му се настани гневът. Значи всъщност му нямаше доверие. Въпреки всичко, се съмняваше в действията му.
– Не се гневете – помоли тя. – Не търся вина. Сестра ми ми разкри неща, които ме карат да се съмнявам в него. Доколкото ви познавам, не бихте ударили без причина.
– Баща ви смята друго.
Тя му хвърли поглед на раздразнение, какъвто не бе получавал, откакто бе живял е баща си, и в онзи момент би се заклел, че почти я чу да го нарича птичи мозък.
– Не съм като баща си – отвърна студено тя. – Няколко месеца вече съм в обкръжението ви и смятам, че мога и сама да отсъдя за нрава ви. А сега ми кажете, защо го ударихте?